Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.12.2012 11:07 - Личната драма на един мой добър приятел, представена от журналистката Алексения Димитрова.
Автор: doktora757 Категория: Други   
Прочетен: 2949 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 06.12.2012 11:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Треньор на Бойко Борисов не дочака да види сина си   05.12.2012 07:44; Алeксeния Димитрова; 17952; 5; image Валерий Найденов при първото си идване в редакцията на "24 часа" на 15 юли 2008 г. СНИМКА АВТОРЪТ

Една поредица на Алексения Димитрова

Един баща си отиде. До последно се надяваше, че ще успее да види сина си. Не успя. Издъхна 2 месеца преди Коледа, когато момчето, наречено по негова идея с древнобългарското име Браян (с ударение на втората сричка) бе обещало, че евентуално ще дойде от САЩ, за да се запознаят.
"Каза ми, че дотогава няма да може да дойде, защото е почнал работа. Обеща да опита тогава. Не знам дали ще го дочакам.

Ще се боря до
последно",
 каза с немощен глас Валерий Найденов в началото на октомври т. г. На 28 октомври ракът го победи. Утре стават 40 дни от тогава.
Надявах се това да не стане. Надявах се, че бащата и синът ще успеят да се срещнат, след като преди повече от 4 г. "24 часа" издири момчето. Но животът е по-силен от нас. И непредвидим.

Историята на този баща и 18-годишното упорито търсене на сина му е една от най-тъжните, драматични и поучителни истории, откакто преди 10 г. вестникът започна рубриката за откриване и събиране на близки.

Бащата Валерий Найденов дойде за първи път в редакцията на 15 юли 2008 г. Тогава бе на 55 г. Носеше малка червена папка, в която бе събрал драматичната история по издирването на сина си, която започваше в средата на 90-те г.

image Снимката на сина, намерена от "24 часа", бе единствената, която бащата успя да види, преди да си отиде.

"Вие сте последната ми надежда. Къде ли не съм писал в последните 14 г., но без успех", каза приживе Валерий. Червената папка бе пълна с
писма до 7
институции в
България, Южна
Африка и САЩ,
 в които се отправяха молби за намирането на момчето, което, по думите му, е в неизвестност от 17 декември 1994 г. Тогава 3-годишното дете било взето от бившата му съпруга. "Своевременно уведомих 6-о районно управление на МВР-София. Със случая бе натоварен оперативният работник Константин Кочов. Детето не бе издирено. След направена справка в управление "Задгранични паспорти" стана ясно, че през април 1996 г.
синът ми е
изведен от
страната без мое
съгласие
 и отведен в САЩ при баба му по майчина линия", пише Валерий до дирекцията на полицията в София през 2005 г.

Изричното си несъгласие синът му да напуска страната таткото е изложил в 2 нотариално заверени декларации до началника на управление "Задгранични паспорти" в МВР.
"Декларирам с подписа си, че не съм съгласен синът ми да замине зад граница без изричното ми устно и писмено съгласие", заявява Найденов пред нотариус във втори районен съд в София на 23 март 1995 г. image Погребението на Валерий Найденов на 1 ноември т.г. в софийската църква "Св. Георги". В 13 ч утре там ще отслужат панихида за 40 дни от смъртта му. СНИМКА: ОРЛИН ПЕНЕВ

Същото прави и на 22 юли 1996 г. в писмо до началника на отдел "Задгранични паспорти" в МВР: "През 1992 г. дадох съгласието си за изваждане на задграничен паспорт на сина ми. От 2 г. тече процедура по развода ми с майка му. Известни са ми намеренията й без мое съгласие да изведе сина ми извън страната, в САЩ. Подал съм молба синът ми да напуска България само с мое съгласие. Искам още веднъж да ви уверя, че позицията ми остава непроменена.

Моля за вашето съдействие да откриете процедура по ограничаване излизането на сина ми извън границите на България без мое лично писмено съгласие."
Очевидно молбите му остават без последствие.
Момчето се
озовава в САЩ, както потвърждава и следващият документ, писан на 9 март 1997 г.
"До посланика на Република България в САЩ.

До направление САЩ, отдел "Консулски", Министерство на външните работи, София. Молба от Валерий Найденов, Йоханесбург, Република Южна Африка (където бащата живее тогава - бел. авт.)
Г-жа посланик,
От ноември 1994 г. съм в бракоразводно дело с жена ми, което още не е приключило. Синът ми притежава задграничен паспорт, издаден през март 1992 г. от управление "Задгранични паспорти" на МВР в столицата. От 17 декемвриа детето е в неизвестност, за което са уведомени компетентните органи в България. След направена справка в управление "Задгранични паспорти" стана ясно, че през април 1996 г. синът ми е изведен без мое съгласие и е отведен в Ню Йорк.

Паспортът на детето изтича през март 1997 г. Вероятно ще бъде направен опит за удължаване на валидността му в консулската служба на България в САЩ отново без мое съгласие и противно на закона и изискванията по процедурата... По този начин с умишлено укриване на детето от мен ще бъда лишен от изконните ми бащински права за контакт със сина ми и от всякаква възможност да го виждам в определените от бракоразводното дело дни от седмицата.

image Валерий Найденов на тренировка по таекуондо в младежките си години. СНИМКА: АРХИВ
Моля за съдействие валидността на задграничния му паспорт да не бъде удължавана и да бъдат направени необходимите и възможни постъпки пред компетентните американски власти за връщането на детето ми в България във възможно най-кратки срокове.
За изнесените факти съм уведомил консулската служба на САЩ в България, която вече отказа входна виза на съпругата ми.

Надявам се на вашата успешна намеса по-скоро да мога да видя сина си, след повече от 2 г. принудителна раздяла.
Йоханесбург
9 март 1997 г.
Мъката на бащата дълго време остава без отзвук.
Той алармира и
властите в Южна
Африка
 за ситуацията около сина му. Според разказите му детето заминава с майка си от Република Южна Африка за България, а междувременно родителите започват дела за развод и попечителство. Родителските права са дадени на майката с право на бащата да вижда детето.

"През април 2000 г., след като дълго време майката възпрепятства правото на бащата да вижда сина си, родителските права са присъдени на него. По това време майката напуска България и заминава за САЩ", пише в документите, които си разменят
Интерпол във
Вашингтон и
Претория
Скоро обаче преписката е прекратена, защото България по онова време не е подписала Хагската конвенция.

През 2005 г. Найденов се обръща и към Министерството на външните работи с молба за помощ за издирване на сина му в САЩ. По случая работи генералното консулство в Ню Йорк. "Извършихме проверки в наличните безплатни бази данни, но лицата не бяха открити", пише временно управляващият тогава генералното консулство Антон Карлов. Той допълва, че в САЩ няма практика федерални или щатски органи да извършват издирване на лица. Вместо това заинтересованите трябвало "да наемат частни детективски агенции или адвокатски фирми, които да провеждат разследването". Приблизително такъв е и отговорът от посолството във Вашингтон.

Детайлният анализ показва, че за 14 г. за случая на Валерий Найденов са били информирани 7 институции в 3 държави - Интерпол в Южна Африка и в САЩ, отделът по въпросите на децата в Държавния департамент във Вашингтон, Националният център за изчезнали деца в щата Вирджиния, отдел "Задгранични паспорти" в МВР, МВнР, дирекция на полицията в София. След като не успява да открие сина си чрез тях, на 15 юли 2008 г. бащата за първи път пристъпи прага на "24 часа". image Последната Нова година на Валерий с приятелката му Симона, която се грижеше за него до сетния му час. СНИМКА: ДОРИЯН АЛЕКСАНДРОВ

За по-малко от 3
месеца
откриваме Браян в американския щат Джорджия. От регистрите става ясно, че там момчето живее с майка си и новия й съпруг. Ученик е последна година в местната гимназия.
Браян не отговаря на 2 писма, които му пращаме. Опитвам да разгадая причината - болка, непознаване на таткото, свой тийнейджърски живот, огорчение, объркване, гняв? Или от всичко по малко?

Изправен пред реалността, на 20 ноември 2008 г. таткото сам написва писмо да сина си. Уви, и то остава без отговор. По думите на негови приятели таткото го изживява тежко.
През февруари 2009 г. той неочаквано звъни в редакцията. Надявам се, че най-после ще чуя дълго чаканата добра вест. Тъкмо обратното - вестта е повече от лоша - бащата влиза в болница за операция, а диагнозата е страшна. "Не знам дали има пряка връзка с мълчанието на Браян, но той наистина преживя това мълчание много тежко", казва един от приятелите му.

През август 2009 г. завършва тежкия курс на химиотепария. Таткото идва в редакцията.
Момчето му все
така продължава
да мълчи
Следва ново писмо и пак мълчание. Опити за разговори по телефона и пак мълчание.
И така до юни 2011 г. Червената папка е неизменно на бюрото ми. През тези 3 г. сме издирили десетки хора и сме публикували десетки щастливи случаи. Окрилена, че събирането на този баща със сина му ще стане един от тях, след всеки щастлив случай посягам към папката и започвам отново с надеждата да намеря нещо ново.
Така неочаквано се натъквам на информация от полицейски офис в Джорджия. На 17 юни 2011 г.
момчето е
претърпяло
катастрофа
 на местна магистрала. Ударило се е с колелото си в микробус. Слава богу е живо и леко ранено - откарано е в местната болница. Таткото слуша мълчаливо - по всичко личи, че това е поредният удар по пътя да чуе и прегърне сина си.

На 13 август 2011 г. неочаквано получавам имейл. "Здравейте. Казаха ми да се свържа с вас. Аз съм синът на Валерий Найденов. Ако имате неговия имейл или телефон, пратете ми ги."

На седмото небе съм от радост. Таткото два пъти повече. Пращам на момчето координати. Чакаме. След 2 седмици още няма вест. Пиша отново на Браян. Изразявам надежда, че ще се свърже с баща си...

Два месеца по-късно таткото се обажда пак . Научил от познати, че синът му е
идвал на гости
на свои роднини
в България
и е останал близо месец. Сигурно е имал планове да му се обади и затова е търсил телефон, но само той и близките му в България знаят защо после се е разколебал и не го е направил.
По всичко личи обаче, че таткото го изживява болезнено. "Беше му много мъчно, че Браян е бил само на няколко километра от него, а не се е обадил. Това го съсипа, но той не беше от хората, които се оплакват. Преживяваше стоически всичко вътре в себе си", връща назад лентата негов приятел.

Няколко месеца по-късно, през април 2012 г., съобщава, че отново влиза в болница. Новините не са добри - този път, изглежда, болестта ще се окаже по-силна. Но той
не губи надежда,
че ще успее да
говори със сина си. Споделя, че чрез свой приятел успял да се свърже е със сестрата на бабата на момчето по майчина линия.

image  Междувременно започва да обмисля какво да прави с имуществото си. Обсъжда с приятели да направи фондация за подкрепа на млади таланти в таекуондото. Накрая се отказва - надделява мисълта за Браян: "Той ми е син все пак." "Тези 6 думи издават отношение на баща, който иска да даде на сина си това, което единствено може да направи след смъртта си - цялото си имущество, с което да направи живота му по-лесен", казва един от неговите приятели, с които обсъждал плана си.

11 юли 2012 г. Получавам късен есемес: "Борбата ни в крайна сметка доведе до първия резултат.
Току-що говорих
с Браян
Благодаря за помощта и подкрепата през всичките тези години."

От разговора таткото научил, че синът му вече е студент в щата Джорджия. Започнал е работа - затова не може да дойде. "Не го питам защо не е отговарял на писмата. Не е сега време за това. Искам просто да си говорим, да разбере, че го обичам", казва таткото.
Радвам се, че е успял, но радостта ми не е както винаги. Предчувствам края на този човек. Стискам палци поне да се видят. Уви - в края на октомври болестта побеждава. Не успяват дори да се "срещнат" по скайп. Единствената снимка, която таткото има, е дадената му от "24 часа".

Дни след това отново опитвам да се свържа със сина. Вместо него в отговор на писмото ми се обажда сестрата на баба му. Казва, че се обажда по молба на Браян. Той бил затворено момче, а смъртта на баща му го накарала да се чувства объркан. Не очаквал такъв развой на събитията. Когато научил, че татко му си е отишъл толкова скоро, не можел да повярва. "Вероятно е имал нужда от време, за да приеме баща си. Израснал е сам. Било му е трудно. Майка му и татко му не са се разделили приятелски, баща му не е бил в живота му", казва жената. Не крие, че
болестта на
таткото им
изглеждала като
претекст,
на който не вярвали докрай. "Валерий бе спортист, живееше природосъобразно, едва ли някой е допускал, че ще му се случи това. За съжаление, нещата вече са непоправими", признава жената.

За погребението момчето пратило кратко писъмце, което тя трябвало да прочете пред ковчега на опелото в столичния храм "Св. Георги" на 1 ноември т.г. Не успяла - гласът й се разтреперил. Писмото довършила служителка в черквата.

Това бил краят на тази тъжна история. И началото на друга. Която доказва, че и животът, и смъртта са по-силни от нас. Че хората трябва да си говорят, докато са живи. Че времето не може да се върне назад. И че никога няма да стане ясно чия драма е по-голяма - на таткото, който изгуби живота си, преди да успее да види сина си, или на сина, който изгуби баща си, преди да поговори с него. По мъжки. Първото писмо на бащата до момчето след намирането

София, 20 ноември 2008 г.
Скъпи Браян,
Понякога Бог ни дава много специални моменти, пълни с щастие и надежда. Да ти пиша, е един от тези моменти за мен, сине мой.

Той е толкова ценен и вълнуващ за един баща, който не е виждал детето си в продължение на 14 години.

Не знам какво да кажа, освен че те обичам.
Коледа винаги ни носи чудеса. Надявам се, че тази година ще имам най-голямото, което чакам с години - да те чуя. Да знам, че си здраво, силно и умно момче. Да знам, че си пълен с енергия и знания, готов да направиш следващите стъпки към света - нещо, което винаги съм мечтал за теб.

Извървях дълъг път, за да те намеря -а търсех те дълго време. Но сега не е време да мисля за това. Не е време да си спомня на колко много места съм ходил, колко много пречки съм преодолял, за да те намеря. Но сега, изглежда, моята мечта би могла да се сбъдне.
Вярвам, че ние ще имаме дълги часове, за да се съберем и да си разкажем живота през последните 14 г.

Сега е време от дъното на сърцето ми да ти кажа - Весела Коледа, мили мой сине! Искам Бог да те благослови с любов, надежда, мъдрост, здраве, успех и силен ум.
Знам, че ще се изненадаш от това необичайно писмо за Коледа, но се надявам, че ще намериш начин да се свържеш с мен.
Много любов от баща ти:
Валерий Найденов

Единственото писмо на Браян, прочетено пред ковчега

Скъпи татко,
Днес е най-тъжният ден в живота ми. Ужасно много боли.
Прощавам се с теб и цялото ми същество се бунтува срещу смъртта. Защо точно сега и защо точно ти? Вярвам, че сега си на по-добро място, където няма болка и страдание.
Знай, че винаги съм те обичал и ще те обичам вечно.
Твой единствен син: Браян

Таткото имал 6-и дан

Приятели на таткото разказват, че той е един от пионерите на бойните изкуства у нас, основател преди повече от 30 г. на първата група по таекуондо и създател през 1989 г. на българската федерацията по бойни спортове към ОСО (Организация за съдействие на отбраната).

Страстта му към източните бойни изкуства се родила в Мароко, където работили родителите му - лекари, а той завършил висшето си образование. Затова някои от приятелите му го наричали Вальо Мароканеца. Знаел руски, френски, английски, арабски, ползвал и корейска терминология за източните бойни изкуства.

Първата му среща с корейски майстори станала тъкмо в Мароко. Когато се върнал през 70-те г., решил да създаде български групи по таекуондо. "Преди 1989 г. имаше негласна забрана от страна на властта, но въпреки това те съществуваха под една или друга форма", казва д-р Дориян Александров, с когото бойните изкуства ги свързали в 30-годишно приятелство.
Тренировките се провеждали тайно, а шепата ентусиасти непрекъснато сменяли салоните, защото не се радвали на особена подкрепа. Пак по тази причина тренирали с анцузи, вместо с кимона, и казвали, че провеждат занимания по гимнастика, за да не привличат вниманието на милицията. Така била легализирана българската федерация по бойни спортове.

През годините през клубовете, създадени от Найденов, минали хиляди момчета и момичета. Въз основа на него била създадена федерацията по таекуондо в България, която била част от Световната федерация по таекуондо и на която Валерий бил почетен председател до последния си ден. Учил се за кратко в центъра "Кукивон" в Република Корея, където издържал изпита за 6-и дан - един от най-високите за българин.

Негови приятели разказват, че по време на състезание наредил да се издигне знамето на Южна Корея, заради което получил задочна 20-годишна присъда от страна на Северна Корея.

Тъкмо таекуондото било едно от нещата, с които се занимавал докторът по икономика в Република Южна Африка, където покрай бизнеса си близо 10 г. бил треньор на тамошния национален отбор по таекуондо. Преди да замине, той въвел и Бойко Борисов в бойните изкуства, но после пътищата им се разделили. Ученици на Валерий Найденов между 1981 и 1987 г. били още бившият вицепремиер Петър Жотев и проф. Божидар Димитров.
Мъката по
мълчанието
 на сина си
Валерий Найденов опитал да преодолее, като тренира деца в един колеж с преподаване на френски език. За съжаление, болестта го принудила да спре няколко месеца преди смъртта си.

По негово желание Найденов бил изпратен в затворен ковчег. На погребението му дошли близо 150 души. "Той имаше много приятели. На последния си рожден ден, месец преди да се отиде, ни събра в дома си. Тогава ни каза, че може да му е за последно и че ние, приятелите, му действаме по-силно от всички лекари и лекарства, взети заедно", казва с тъга д-р Дориян Александров.


Източник: www.24chasa.bg/Article.asp



Гласувай:
5
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 3490167
Постинги: 480
Коментари: 1914
Гласове: 3151
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031