Постинг
29.03.2014 15:40 -
История на Кунг-Фу (2)
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 3629 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.03.2014 15:42
Прочетен: 3629 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 29.03.2014 15:42
2-ра Научна конференция по Кунг-Фу; НСА и БФКТ, 29.03.2014 г.
История на Кунг-Фу в контекста другите бойни изкуства; хронология и сравнителен анализ - 2 част
сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу)
Школа „Златен Дракон” към БФКТ
Възраждане, Реформация, Просвещение (16 – 19 в.)
В Европа огнестрелните оръжия започват да доминират и все повече изместват традиционните бойни изкуства като фактор определящ изхода на битката. Старите бойни изкуства и рицарски дисциплини отиват на заден план и вече служат само като физическа подготовка на воините. Запазва се обаче кавалерийската тактика и боя със сабя, палаш, тежка шпага или рапира и пика. Тежките двуръчни мечове също постепенно изчезват от бойното поле, както и рицарските брони, които стават безмислени и неефективни срещу огнестрелното оръжие. По време на Просвещението физическата култура и бойните изкуства стават неотменна част при възпитанието на младите хора и влизат като изучаеми предмети в училищата и университетите.
Първи в Европа Петер Хенрих Линк (1776-1839 г.) разработил в гимнастиката направление (шведска гимнастика), отчитащо жизнедеятелността на организма на основата на физическата култура на древния и средновековен Китай. Той специално изучавал древни китайски ръкописи и книги по този въпрос, а лично преподавал фехтовка в Лундския университет, където посещавал и курсове по анатомия и физиология (40).
В 18-19 в. под влияние бойните изкуства от задморските колонии, във Франция се появява Савате, което по-късно се трансформира във „френски бокс” със спортни правила за двубоите. В Савате има много ритници и техники с гола ръка, а също заедно с него се практикувало и фехтовката с бастун и дълга палка, като метод за самозащита. Този стил все още е популярен във Франция и в някои бивши нейни колонии.
През 1894 г., следвайки идеите на французина Пиер де Кубертен в Атина се състояли и първите Олимпийски игри от ново време.
В Китай по време на династията Цин (1644-1911 г.) манджурците завладяват страната и налагат свои системи и тактики за водене на бой (предимно кавалерия), въвеждат повсеместно стрелбата с лък, борбата и някои други бойни изкуства. Появяват се много нови китайски стилове, които се тестват при борбата срещу нашествениците. В много манастири и на юг се създават множество тайни школи по Кунг-Фу и се организира съпротивата срещу манджурците. От тогава датират и много китайски тайни общества, известни като Триади или Тонги, които по-късно се израждат в престъпни гангстерски групи, особено през 19 и 20 в. Всички те имали на въоръжение древните бойни изкуства и ги ползвали в своята дейност. Опиумните войни с англичаните и централната власт в средата на 19 в. и Тайпинското въстание (1850-1864 г.), които съвпадат по време са крайъгълен камък в развитието на Кунг-Фу и сблъсъка му със западните технологии и начини на воюване (огнестрелните оръжия). След като въстанието е подавено в кръв (избити са около 20 млн. души), много практикуващи и майстори на Кунг-Фу са принудени да емигрират извън Китай в Югоизточна Азия и Америка като пренасят със себе си и древните бойни изкузва и ги разпространяват в китайските общности извън Китай (хуацяо), които към днешна дата наброяват около 70 млн. души.
В края на 19 в. в 1900 г. в Пекин избухва голямото въстание на ихетуаните против чуждата окупация и прогнилата манджурска династия Цин. Въстанието било наречено „Революция на боксьорите”. Въстанниците упражнявали фанатично различни стилове на Кунг-Фу и се противопоставили успешно (поне в началото) на агресорите, със средновековни оръжия и с голи юмруци срещу модерно въоръжени съюзени армии на англичани, германци, холандци, японци и руснаци, успявайки да издържат 55 дневна обсада преди да падне града. Западните войски дали над 2000 убити; броя на убитите китайци е неизвестен, но е значителен. В това героично време загинали много майстори на Кунг-Фу и то бележи края на старата епоха на традиционните бойни изкуства.
В Япония по време на епохата Едо (16-19 в.) на власт е шогуната Токугава и в страната цари относителен мир. Липсата на войни довежда до известна деградация на самурайското съсловие и техните бойни изкуства. Нелегалните народни школи в резултат на жестоки преследвания през 16 в. почти измрели, същото се отнася и до клановите школи по Нин-Джуцу, с изключение на тези които се подчинили и се влели в системата на тайната полиция на шогуните. Много от старите стилове и школи (корю) започват да западат, а някои от тях превръщат бойните изкуства в метод за духовно развитие, добавяйки към старите имена на бойните изкуства наставката „До” (от кит. „Дао” - Път). Това са и първите наченки на съвременните Будо спортове. Така от Кен-Джуцу се появява Кендо, от Джу-Джуцу – Джудо, от Яй-Джуцу - Яйдо и т.н. По това време в Окинава се появяват и трите големи школи по Карате: Наха-Те, Шури-Те и Томари-Те, от които водят началото си почти всички нови стилове на Карате. Окинавското Карате и Ко-Будо започва да си проправя път в Япония, където се заселват редица майстори от Окинава и се откриват школи.
След Реставрацията Мейджи 1867 г. в Япония настъпват големи промени, шогунатът е премахнат както и самурайското съсловие и се извършва реформа на цялата държавна структура и започва изграждането на модерна Япония, която от феодализма скача директно в капитализма. Бойните изкуства намират своето място като методи за подготовка и физическа култура и спорт в армията, полицията, училищата и висшите учебни заведения. Въпреки, че много от традиционните школи и стилове продължават да съществуват, новите времена слагат ясен отпечатък върху духа на бойните изкуства и повечето от тях се превръщат в модерни спортове и психо-физическа култура.
Нова и най-нова история (19-20 в. до наши дни)
В Европа и Америка старите бойни изкуства и дисциплини почти изчезват и остават само техните орязани спортни варианти като бокс, борба и фехтовка, които вече са „олимпийски дисциплини”. През последните години обаче започнаха да се възраждат някои дисциплини практикувани като „историческа фехтовка”. В края на 19 и началото на 20 век на Запад започва да си пробива път японското Джу-Джуцу, а след него и Джудо. През 1936 г. на олимпиадата в Берлин китайската делегация за първи път демонстрира Кунг-Фу/Гуо-Шу официално извън Китай. След Втората Световна война различни видове азиатски бойни изкуства бързо започват да се разпространяват по целия свят, като през 70-те години това става модна вълна. През 1954 г. един китайски майстор от стила „5-те животни на Шаолин” сифу Арк Уонг в Калифорния първи отваря вратите на своята школа и за американци (до тогава в тези школи се обучавали само китайци). След него и други майстори в САЩ, Хонконг и Тайван правят достъпни своите школи и започват да преподават по-открито. Наред с Карате, Джу-Джуцу, Тай-Бокс, Айкидо и Таекуондо, Кунг-Фу бързо намира своите почитатели и последователи на Запад и бурно започва да се развива, особено след вълната филми от Хонконг известни като „иистърни” (в противовес на известните „уестърни”) и звезди като Брус Лии, Чък Норис, Нора Миао, Само Хунг и мн. др. Учредяват се редица регионални и международни организации по Кунг-Фу на всички континенти и регулярно се провеждат турнири, състезания и фестивали. Практикуващите в световен мащаб днес са над 350 млн. души, като по-голямата част от тях са в Китай разбира се.
Така Кунг-Фу достига и до България някъде около 1974 г., като в началото се практикува почти тайно поради забрана от страна на властите и съществуват едва 3-4 нелегални групи практикуващи в цялата страна. Първите сведения са от сенсей Владимир Андреев (5-ти дан Карате Шотокан), който е учил при японски и китайски майстори в Австралия. В последствие се натрупва полезна информация от българи пребивавали в чужбина и някои майстори дошли в България. Първата школа е клубът по „Будо Карате” (сега Школа „Златен Дракон”) към ВИЗВМ в гр. Стара Загора, където през 1978 г. наред с Карате и Джу-Джуцу се преподават и техники от Кунг-Фу. Втора такава школа, която съществува по същото време е тази на Веселин Шиваров и Асен Недев в Централния Студентски дом в София, където се упражняват Тай-Ки-Кен, Джийт-Куон-До и Карате.
Първия семинар по Кунг-Фу с чуждестранен майстор е проведен през 1986 г. в „Цигов чарк” до Батак със сифу Ласло Банхеги (Чоу-Гар-Тан-Лан-Цюан) и негови ученици, които идват от Унгария. По-късно се канят и други майстори от Франция, Гърция и Китай, а и някои българи пътуват до Китай за обучение. След 1990 г. се появяват вече различни школи, клубове и организации, като последната такава е Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ). В страната в момента се упражняват около 10-12 стила на Кунг-фу, като най-разпространени са стиловете Уин-Чун-Кюн, Тай-Дзи-Цюан, Ба-Гуа-Джан и Син-И-Цюан; практикуват се също Шаолин-Цюан, Кунг-Фу Тоа, Нан-Цюан, Джиит-Куон-До, Чуо-Дзяо-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Сан-Да, И-Ли-Цюан и Тун-Бей Фан-Дзъ. Клубовете и школите по Кунг-Фу/У-Шу са около 60 в цялата страна, като има и доста отделни малки неформални групи трениращи извън тази бройка.
3) ОСОБЕНОСТИ И СПЕЦИФИКА НА КУНГ-ФУ
Както всички традиционни бойни изкуства и Кунг-Фу има своите особености и специфика. Независимо от огромния брой стилове, между тях има тънка свързваща червена нишка на общи корени и взаимовръзки, както и някои общи принципи. Кунг-Фу в цялост може да се оприличи на едно дърво, чийто корени и ствол са китайската история и култура, а клоните и листата са отделните стилове и направления (подстилове). Т.е. всички стилове на Кунг-Фу са едно семейство. Това не винаги се отчита от трениращите и инструкторите, който често се интересуват предимно от практикуваните от тях стилове и не правят връзка с останалите. Повечето големи майстори обаче винаги съчетават в практиката си няколко стила на Кунг-Фу, като обикновено един от тях е основен, а другите са поддържащи и за разширяване на общата психо-физическа култура.
Всеки един стил на Кунг-Фу е уникален сам по себе си, има собствена философия и теория, стилови особености и се е утвърждавал в продължение на векове изтърпявайки „проверката на времето”. В това отношение традиционното Кунг-Фу е доста консервативно и повечето стилове са на поне няколкостотин години. Дори и сравнително новите стилове създадени през 20 век, такива като Джийт-Куон-До („Път на пресичащия удар”), Зен-Куон-До, Кунг-Фу Тоа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джъю-Фа-Мън („Метод на 9-те врати”), И-Ли-Цюан („Духовен и физически бокс”) и някои др. почиват твърдо на традиционните стилове и се знае генеалогията на техния произход.
При изучаването на Кунг-Фу е почти задължително инструкторите и практикуващите добре да владеят както специалната терминология, така и специфичния Кунг-Фу жаргон, където думите имат други значения от обичайните в китайския език. Последното е от особена важност при преводи на класически текстове, където ако преводача не е практикуващ, дори и да владее добре езика може да се стигне до абсурдни и неразбираеми преводи, които се нуждаят от сериозна редакция или нов превод. В това поле е важно също да се знае правилната транскрипция на термини и имена на български език; тя се различава от тази на транскрибиране на руски, английски или други западни езици и то доста.
За правилното разбиране на някои термини и техники в Кунг-Фу, особено при изучаване на Ци-Гун/Ней-Гун и „вътрешна алхимия” е задължително доброто познаване на китайската история и култура, както и хронологията на династиите. Трябва да се отчита също, че повечето класически текстове, където са дадени основните правила и принципи на стиловете са написани под формата на песни и речитативи в стихотворна форма с лаконичен и кодиран текст, неразбираем за непосветените. По същия начин са представени и редица Кунг-Фу поговорки и пословици, които са изключително важни за практиката и съдържат огромна полезна информация.
По-задълбочено трябва да се изследва и историята на Кунг-Фу и генеалогията на отделните стилове и школи за да се избегнат някои досадни грешки в практиката. Понякога това може да спести години лутане на ученика, инструктора и даже на майсторите. В това отношение много важно е изследването на взаимовръзките между отделните стилове; така някой проблем, техника, форма (таолу) или метод, който е неясен в практикувания стил може да бъде разяснен или да се получи информация от сроден стил. Така например популярния стил Уин-Чун-Кюн е тясно свързан с Южния Шаолин-Цюан (най-вече стила на 5-те животни: дракон, тигър, змия, маймуна и жерав) и стилове като Бей-Хъ-Цюан („Бокс на Белия жерав”), Джоу-Гар-Тан-Лан (южен стил на Богомолката), Хакка-Цюан, Хун-Кюн и дори такива твърди силове като Карате Годжу-рю (Кингай), Уечи-рю (Пангай-Ноон) и Хакуцуру в Окинава. В някои стилове на Тай-Дзи-Цюан има влияния от Син-И-Цюан (и в техниките и в теорията), а в Ба-Гуа-Джан имаме съответните връзки и влияние от Шуай-Дзяо, Лохан-Цюан, Син-И-Цюан и Тай-Дзи-Цюан. Отчетливи са също връзките между Син-И-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Тун-Бей, Ба-Дзи-Цюан и И-Ли-Цюан. В това поле могат да се правят много полезни изследвания, защото в специалната литература почти липсва информация и анализи по тези въпроси с малки изключения.
В повечето стилове на Кунг-Фу движенията са естествени, окръглени и плавни, дори при „твърдите” стилове. Тази естественост и работа с цялото тяло е специфична за Кунг-Фу, както и здравните ефекти от тренировките и връзката на Кунг-Фу с традиционната китайска медицина и оръжията. Това ясно се вижда от продължителността на живота на майсторите, които в повечето случаи са дълголетници и практикуват до преклонна възраст. Особено важни съ връзките между Кунг-Фу и Ци-Гун; не случайно китайската поговорка гласи: „Ако на младини практикуваш само „цюана” (бокса) без фините упражнения (Ци-Гун); то на старини ще бъдеш амортизиран и изхабен”.
Друга особеност са непринудените отношения учител – ученик, които въпреки респекта са по-скоро приятелски, отколкото формални или „казармени”, както е примерно при някои японски или корейски бойни изкуства.
В заключение, всеки един стил на Кунг-фу има специфични техники, стойки, начини на придвижване и маниер, който го отличават; някои от тях са като „запазена марка” и служат за мигновенно разпознаване на стила от страна на познавачи, майстори или експерти.
4) РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ КУНГ-ФУ И У-ШУ
В хода на историческото развитие наименованието на китайските бойни изксуства се е променяло през вековете. В епохите (древни династии) Ся (ХХI-ХVI в. пр. Хр.), Шан (ХVI-ХI в. пр. Хр.) и Джоу (ХI-II в. пр. Хр.) са съществували такива наименования: Цюан-Юн („Смел юмрук”), Шоу-Бо („Ръкопашен бой”), Сян-Гао, Доу и много други. Така в периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.) в първия китайски сборник на стихове и песни „Шидзин” („Книга на песните”) се появява йероглифа „цюан” („юмрук”; „бокс”, „бия се”). В перода на „Воюващите царства” (475-221 г. пр. Хр.) названието се изменило в Дзи („Бокс”), Сян-Бо („Взаимно удряне”), Шоу-Джан и др. В съчинението „Военни обреди” има глава „Разцвет на Дзи-Дзи в народа Ци”, потвърждаващо широкото разпространение на бокса в тази епоха. Дзи-Дзи Фа означава „Метод да удряш сръчно, ловко” и този термин се е запазил и до днес. По времето на династиите Цин (221-206 г. пр. Хр.), Хан (206 г. пр. Хр.- 220 г. сл. Хр.) и перода „Трите царства” (220-280 г.) съществували названията У-И („Бойно изкуство”), Дзюе-Ди („Противоборство”), Дзюе-Ли („Борба”), Шуай-Ху („Свободна борба”), Джан-Шоу („Дълга ръка”), Шоу-Гъ („Ръкопашна схватка”), Шоу-Бо, Ци-Мън, Ця и др. Така в книгата „Хроники на Трите царства – животоописанието на Люфън” се споменава за това, че: ”....в У-И той бил най-силен от всички.....”.По времето на династиите Дзин (265-420 г.) и Южни и Северни династии (420-581 г.) за бойните изкуства се прилагали такива термини: У-И, Дзян-У, Пай-Джан, Сян-Бо, Сян-Ча, Сян-Пу, Дзюе-Ди, Цюан-Фа („Метод на юмрука”) и др. По времето на династията Лян (502-557 г.) в трактата „Вън Сюан” има поема „Да се забрани У-Шу и да се развива литературата” (т.е. да се забрани войната и да се започне с мирен труд). Тук за първи път се среща и термина У-Шу („Бойно изкуство”; буквално „Да спрем копието”). През следващите династии, започвайки от династия Суй (581-618 г.), Тан (618-907 г.), Сун (960-1279 г.), Юан (1279-1368 г.), Мин (1368-1644 г.) и Цин (1644-1911 г.) макар и да се срещат различни наименования за бойните изкуства (като общ термин, а не стилове) – Цюан-Дзе, Ши-Пу, Шоу-Бо, Дзюе-Ди, Сян-Бо, Ба-Ши (Ба-Шъ), Сян-Пу, Дзюе-Ли, У-Джи, Да-Тао-Дзи, У-Ши, Шуай-Дзяо, Бай-Да, Ши-Цюан, Ши-И, Цюан-Фа, Дуй-Ли и много др., но най-разпространения термин бил У-И.
След Синхайската революция (1911 г.) най-използваните термини били У-Шу („Бойно изкуство”) и Гуо-Шу („Национално изкуство”) с преобладаване на втория термин, който и до сега се употребява в Тайван. Тогава се състояли и първите национални шампионати от модерен тип в Циндао (1911 г.), Шанхай (1919 г.), Шанхай (1923 г.), Нанкин (1928 г.), Шанхай и Ханджоу (1929 г.) и Нанкин (1933 г.).
В Южен Китай, Хонконг и Макао с течение на времето се налага термина Кунг-фу („Висше умение”; букв. „Време изразходвано за постигане на майсторство”), в Югоизточна Азия - Кън-Тао (за стиловете с китайски произход), а в Япония – Кемпо/Кенпо („Китайски юмрук”).
По време на „Културната революция” в Китай (1956-72 г.) Кунг-Фу/У-Шу е обявено за „феодална отживелица”, заедно с много други неща от традиционната китайска култура; манастирите са разрушени, а майсторите, монасите и практикуващите бойни изкуства са изпратени в лагери или да строят пътища. След революцията китайските власти възстановяват под техен контрол У-Шу, но силно редуцирано и променено като чисто спортна дисциплина тип „гимнастика” (с ограничен брой техники, форми и уреди, доста различни от традиционните). С това китайските власти променят изцяло смисъла на термина У-Шу, придавайки му съвсем друга насока. Това се прави с цел пълен държавен монопол върху този спорт и дисциплини (някъде го наричат и „държавно У-Шу” или „гимнастика У-Шу”), което на практика къса връзката с традиционните стилове, философия и методика на трениране. За отбелязване е, че в Китай, където около 300 млн. души практикуват бойни изкуства, едва около 10 % от тях се занимават със У-Шу (т.е. осакатания спортен вариант), а останалите практикуват традиционните стилове. От друга страна Кунг-Фу (традиционните стилове) продължават да се развиват независимо както в Китай, така и в Тайван, Хонконг, Макао, Югоизточна Азия и в китайските общности в САЩ, Европа и Южна Америка (т.нар. хуацяо или „външни китайци”, които са около 70 млн. души). Важно за отбелязване е, че в тези китайски общности и стара емиграция още от средата на 19 в. са запазени доста традиционни стилове на Кунг-Фу, някои от които вече са изчезнали в Китай и не се практикуват там.
В днешно време двата най-популярни термина за китайските бойни изкуства са Кунг-Фу и У-Шу, от които Кунг-Фу е по-популярния. Съществуват и редица международни федераци и организации, които следват тези две тенденции. За отбелязване е обаче, че в Кунг-Фу има доста по-голямо многоообразие на такива организации в много държави (има стилове, които се пракикуват в над 140 държави!), докато в У-Шу има само една такава международна организация, която е почти изцяло под контрола на Китай (IWF). В какво се състоят разликите между У-Шу и Кунг-Фу, така както са представени днес от гледна точка на традиционните стилове, като модерен спорт и психо-физическа култура. На първо място това са две абсолютно различни дисциплини подобно на волейбол и баскетбол, хандбал и футбол, тенис на маса и тенис на корт или китайски шах и индийски шах. Дори и така представено това не се доближава до същината на разликите между Кунг-Фу и У-Шу. Разликите не са само в имената, но най-вече в съдържанието, практиката, философията и методиката; целите и задачите на У-Шу и Кунг-Фу са коренно различни.
Да започнем с У-Шу. Това е силно стилизирано, опростено, орязано, редуцирано, променено и осакатено (от гледна точка на традицията) изкуство тип „гимнастика У-Шу”, изкуствени двубои (Сан-Да) и т.н. с цел тоталитарен контрол, улесняване членството в МОК и ставането на У-Шу някакъв олимпийски спорт. Броя на дисциплините е силно редуциран и самите дисциплини са променени и нямат нищо общо с традиционните стилове (като съдържание, философия, традиции, методи на тренировка и дух). Това лесно може да бъде видяно в програмите и правилниците на Международната федерация по У-Шу и подчинените и регионални организации. Всичко в У-Шу е подчинено на политическата пропаганда, тоталитарни методи за възпитание на младите хора („промиване на мозъци” и груба бюрокрация), комерсиализация и една тотално подменена ценностна система! В У-Шу спортния живот е силно ограничен от спецификата на изява и общо взето варира в границите до 30 годишна възраст, след което спортната кариера на повечето участници приключва! И не само това, но изследванията показват едно характерно износване, „амортизация” и недопустимо състаряване на спортистите, които страдат от редица професионални заболявания на опорно-двигателния апарат!
Кунг-фу в противовес на това съхранява старите страдиции, запазва оригиналността и уникалността на традиционните стилове в пълния им обем, ползва утвърдени от вековете и осъвременени чрез науката методи за тренировка, което е гаранция за върхови постижения и високо спортно майсторство! В Кунг-Фу има много повече дисциплини във всички направления и това дава възможност за по-голяма изява на състезатели и практикуващи и участие на двата пола и всички възможни възрастови групи без ограничение. В Кунг-Фу изключително много се държи на философията, методите на закалка, практикуване с вътрешната енергия (енергийни практики – Ци-Гун/Ней-Гун), медитация и търсене на здравен ефект (връзките с традиционната китайска медицина) от тренировките – нещо което подчертано липсва в „гимнастиката У-Шу”. От друга страна като психо-физическа култура Кунг-фу е полезна както за възпитанието и израстването на младите хора, но също така е подходящо за всякакви възрастови групи. В Кунг-Фу не е рядкост да видите пракикуващи от двата пола на почтена възраст 70-80-90 години; и това е по-скоро норма, а не изключение! В заключение Кунг-Фу е не само спорт и психо-физическа култура, но и начин на живот, който гарантира здраве, жизненост, висок дух и просперитет на нацията.
5) КЛАСИФИКАЦИЯ НА СТИЛОВЕТЕ В КУНГ-ФУ
Специалистите и лаиците винаги са спорели за броя на стиловете в Кунг-Фу; едни посочват цифрата 500, други даже говорят за 1000 стила. Кое е истината? През 80-те години на миналия век по инициатива на Общо китайската асоциация по У-Шу съвместно с Министерството на спорта на Китай се подема една национална кампания за описване на традиционните стилове, събиране на информация, интервюиране и заснимане на стари майстори, издирване на стари ръкописи за Кунг-фу и старинни оръжия. Кампанията трае 3 години и в нея участват над 3000 доброволци и специалисти от цял Китай. В резултат са описани и документирани надлежно 130 основни стила (някои считани за изчезнали), открити са над 350 старинни ръкописи и хиляди оръжия (някои още от дин. Тан) и са записани 400 часа видеоматериали с традиционни стари майстори (някои от тях починали на скоро след това), което ги прави още по-ценни. Така, че в момента можем със сигурност да посочим наличието на 130 основни стила на Кунг-Фу, които с разновидностите и подстиловете наистина стават няколкостотин, но основните стилове са твърдо 130. Това значително облекчава тяхната класификация по групи, на които ще направим разбивка и кратък анализ и характерни примери.
1. Групи стилове според преобладаващите техники.
- хватови (Шуай-Дзяо, Цин-На).
- ударни (Ба-Дзи, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Хун-Цюан, Чуо-Дзяо).
- хватово-ударни (Тай-Дзи, Уин-Чун, Син-И, Ба-Гуа, Ин-Джао-Кунг, И-Ли-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джийт-Куон-До).
2. На географски признак.
- северни (с преобладаване на ритащи техники и бой на дълга дистанция) – Тай-Дзу-Чан-Цюан, Чуо-Дзяо, Северен Шаолин-Цюан, Тан-Туй, Лохан Цюан, Тан-Лан-Цюан, Пи-Гуа-Цюан, Ми-Дзун-Цюан.
- южни (с преобладаване на юмручни техники и бой на къса дистанция) – Хун-Гар, Чой-Ли-Фут, Уин-Чун, Бей-Хъ-Цюан, Южен Шаолин-Цюан, Бай-Мей.
3. На философско-религиозен признак.
- будистки (Шаолин-Пай и Ъмей-Пай).
- даоски (Удан-Пай, Ъмей-Пай, Хуашан-Пай, Кун-Лун-Пай).
- тибетски (Лама Кунг-Фу, Пак-Хок-Пай, Боабом, Хоп-Гар).
- мюсюлмански (Джа-Цюан, Хънански стил на Син-И).
- конфуциански и др.
4. Кунг-Фу стилове на националните малцинства.
Това са сравнително малка група стилове, но трябва да се има предвид, че в Китай има 53 етнически групи и национални „малцинства” някои от, които наброяват до 50 млн. души.
5. „Външни стилове” (Уай-Дзя) и „вътрешни стилове” (Ней-Дзя).
- външни (Шаолин-Цюан, Ба-Дзи, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Уин-Чун, Тан-Лан, Хун-Гар).
- вътрешни (Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Лю-Хъ-Ба-Фа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, И-Ли-Цюан, Ней-Дзя-Цюан).
Тук трябва да отбележим, че класифицирането на стиловете на „външни” и „вътрешни” е доста условно, защото повечето външни или „твърди” стилове също имат раздел за вътрешна работа (Ци-Гун/Ней-Гун). Майсторът Сун Лутан отбелязва, че всички стилове на Кунг-Фу, които наблягат на работа с коремния център (дантян) са вътрешни, а тези които пренебрегват този вид практика са външни. Има и други определения за термините „външни” и „вътрешни” стилове изхождайки от друга логика.
6. Подражателни стилове (Сян-Син-Цюан).
Това са обикновено стилове на животните, пияния, лудия и т.н., като: Ху-Цюан („Бокс на Тигъра”), Хоу-Цюан („Маймунски бокс”), Дзи-Цюан („Бокс на Петела”), Тан-Лан-Цюан („Бокс на Богомолката”), Шъ-Цюан („Змийски бокс”), Дзуй-Цюан („Пиян бокс”), Гоу-Цюан („Кучешки бокс”) и др.
6) ЕВОЛЮЦИЯ НА ФОРМИТЕ (ТАОЛУ) И ОРЪЖИЯТА В КУНГ-ФУ
Формите или комплексите (таолу) в Кунг-Фу са едни от основните тренировъчни методи и присъстват в повечето традиционни стилове. В някои стилове обаче като И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Дзу-Ян-Мън, Джийт-Куон-До и И-Ли-Цюан формите липсват или са силно редуцирани; в другите стилове обаче формите са една неотменна традиция и важен елемнт от тренировката.
Както вече изяснихме формите на Кунг-Фу възникват някъде през династия Хан малко преди новата ера. През вековете те непрекъснато се развиват и усъвършенстват. Формите таолу (букв. „пътечка”) съдържат всички основни техники на стила и са „запазена марка” за всеки стил. По принцип всеки традиционен стил има такива форми, които варират по брой и големина (брой техники и сложност). Обикновено повечето традиционни стилове съдържат до 5-6 такива форми и те се упражняват цял живот, паралено с изучаването на отделните техники, бойните приложения (юнфа), договорените и свободните двубои. В някои стилове като Тай-Дзи-Цюан и Ба-Гуа-Джан например има по една или две дълги юмручни форми и няколко с оръжие; в Уин-Чун има 5 форми (три юмручни, една за дървен манекен и две с оръжия), в Син-И-Цюан броя на формите също не е голям и те са силно стилизирани и изчистени, същото важи и за Ба-Дзи-Цюан; докато други стилове например като Чой-Ли-Фут имат над 20 различни форми; в Шаолин-Пай и Удан-Пай също има огромен брой форми. Общо в Кунг-Фу съществуват няколко хиляди форми/комплекси както с оръжие, така и без него, а също и форми за двама (Дуй-Лян).
Изследвайки еволюцията на формите се отчита следното: в началните ранни етапи, формите са изключително изчистени и стилизирани и имат малко на брой техники. В началото те представлявали просто навързани верижно няколко комбинации, които се упражнявали и с партньор. Постепенно формите започват да се усложняват и това съвпада с по-широкото разпространение и популяризиране на Кунг-Фу, когато майсторите участвали в турнири или правели публични демонстрации. За да впечатляват публиката различните циркови трупи, пътуващи артисти и странствуващи майстори добавят във формите допълнителни елементи, скокове, акробатични елементи и др., които ги правели по-атрактивни. Този процес особено много се задълбочава по времето на последната династия Цин. Във връзка с това, някои традиционни майстори от началото на 20 век отбелязват със съжаление, че с усложняването на формите и стиловете започнал да се загубва и техния изначален смисъл, който е бил заложен в архитиповете на традиционните стилове. Във връзка с това препоръката към практикуващите е, да се изследват и отдиференцират именно тези изначални архитипове и практиката да се съсредоточи изключително върху тях, което ще подобри както бойния потенциал на трениращите, така и ще запази същината на стила.
Що се отнася до оръжията в Кунг-Фу то трябва да се отбележи неразривната връзка между оръжията и юмручните форми и техники и тяхното взаимно влияние. Исторически, почти до края на 18 и даже и през 19 век, Кунг-Фу се е практикувало изключително с оръжие на първо място и едва на втори план с голи ръце. В днешно време е обратното, но се наблюдава и едно възраждане на практиките с оръжие; като оръжията се използват повече като тренировъчни уреди даващи ценни качества, а не толкова като оръжия в тесния смисъл. Не трябва обаче да забравяме, че някои от тези традиционни оръжия дори и днес не са загубили актуалност именно като оръжия, особено късите и скритите оръжия.
По принцип наборът от оръжия използвани в Кунг-Фу е доста голям и наброява около 108 вида оръжия (това е разширения набор). Малкия набор е доста по-редуциран и обхваща т.нар. „18 класически оръжия”, които са систематизирани още от ханския император У Ди (107 пр. Хр.): пика мао, пика шо, бастун, сабя, копие с кука, желязна палка дзиен, камшик, меч, боздуган, бойни куки (коу), тризъбец, лък, бойна секира, брадва, щит, вила и дълга тояга. По-късно през следващите династии този набор периодично се е променял и в наше време окончателно е установен на следните видове оръжия в Кунг-Фу: меч (дзиен), сабя (дао), тояга (гун), копие (цян), алебарда (да дао), секири (чифт), бойни куки (коу), тризъбец (шан ча), железен камшик с 9 секции (джъю джие бян), боздуган (чуй), сърповидна алебарда (тан), дълга бойна секира (юе), бастун (барн), верига с железни топки в двата края (муо син), ратанов щит, копие с връх като орлова лапа (джуа), въжено копие (шън бяо) и трисекционна тояга (сан дзие гун) (19).
От този огромен арсенал, традиционните майстори обикновено специализират в едно или две оръжия, които владеят до съвършенство. Четирите главни оръжия, които могат да се видят в почти всички стилове на Кунг-Фу са: тояга, меч, сабя и копие, с които се работи съобразно принципите стила по строго определени форми (таолу).
7) ИСТОРИЯ НА ДВУБОИТЕ САН-ДА/САН-ШОУ
Както вече изяснихме, първите турнири по Кунг-Фу се появяват още преди новата ера и съвпадат по време с първите древни олимпиади в Елада и елинистичния свят; някои дори са по-стари от тях. При династията Джоу (12-3 в. пр. Хр.) съществувал обичай на турнирни боеве без оръжие – Сян-Бо, което произлезло от изкуството Дзюеди. Сян-Бо включвало в себе си захвати, юмручен бой, хвърляния и удушаващи техники. Тези турнири спомагали за развитието на бойните умения в Кунг-Фу и в тях участвали предимно професионалисти. Хрониките гласят, че цар Син Джоу (11 в. пр. Хр.) последния владетел на династия Шан-Ин (16-11 в. пр. Хр.) имал зъл нрав и под влияние на своята любима наложница Дадзъ често устройвал в двореца „гладиаторски игри” и бил голям любител на бойните изкуства, които и самият той практикувал. Цар Син Джоу бил необикновено силен и можел с юмрук да убива по 9 бика подред и да поддържа с ръце покрива на дома заменяйки подпорните стълбове..... (38).
Китайската дума "Сан-Да" буквално означава "неканонизирани удари" или "свободни удари", а другия термин за свободни двубои Сан-Шоу означава „три ръце“ или „три сблъсъка на ръцете“ („разпръскване на ръцете“); т.е. и в двата случая става въпрос за свободен бой. Това е в противовес на канонизираните техники, които се изучават във формите и комплексите (таолу) и договорените двубои или форми за двама (Дуй-Лян). Във всеки стил на Кунг-Фу съществуват различни форми за упражнения по двойки, които се наричат Дуй-Лян. Думата "дуй" означава"да си срещу нещо или някого" или да бъдеш "в двойка с нещо или някого". Така в превод, "дуй лян" означава "тренировка по двама". Във формите Дуй-Лян всички движения на всички техники и придвижвания на участниците са предварително уговорени и стандартизирани за съответния стил. Това позволява правилно да се оттренира ритъма на движението в техниките, прилагането им в нужния момент (тайминга), прилагането на силата в нужния момент и упражняване на чувството за правилна дистанция. Но за да се прилагат прийомите в реалния бой е нужно умение да се реагира правилно в неочаквано възникнала ситуация. Именно за това служи Сан- Да/Сан-Шоу, където участниците прилагат всякакви техники, без предварителна уговорка. Тук ще използаваме предимно термина Сан-Да с уговорката, че става въпрос именно за традиционната система, а не за съвременния спортен вариант, който също ще бъде описан.
Китайците много са се биели и провеждали войни през всички времена, особено в по-ранните периоди преди обединението на Китай в империя. Така например през периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.), за 240 години били проведени 480 войни, а през периода „Воюващи царства” (403-221 г. пр. Хр.) за 182 години – повече от 100 войни.
В документи от периода "Пролети и есени" (6-3 в. пр.Хр.) се споменава също за Сян-Бо (букв. "взаимно блъскане" или „двубой“). През 1975 г. по време на разкопки в планината Фън Хуан Шан, в един гроб от времето на династия Цин (221-206 г. пр.Хр.) бил намерен гребен, на гърба на който били цветно изобразени хора, водещи схватка на платформа; това са т.нар. Лей-Тай („Двубои на платформа „), които стават много популярни в средновековието и по-късно. В 3-ти в. пр.Хр. Сян-Бо било адаптирано за състезания, имало ясни правила и съдии. Боевете се провеждали на специална платформа или арена (Лей-Тай); включвали хвърляния и удари с ръце и крака. Тази система получила названието Шоу-Бо (38).
Има изображения на схватки на почти всички фрески от династия Хан (206 г. пр.Хр. – 220 г. сл. Хр.) и тогава те били много популярни и поддържани от имперторите и висшите сановници.
В текстове от 6-10 век се споменава също за Шоу-Бо – ("ръкопашна схватка" или Дзюе-Ди ("схватка"), които имат древен произход. Ето пример за подобен текст: "Императора от династия Късен Тан (923 – 936 г.) бил много енергичен, обичал както да гледа Дзюе-Ди, така и да участва. Веднъж решил да победи в двубой Мен Гуан, но отначало се уговорил с чиновниците, противника да не се поддава лесно. Мен Гуан отстъпил четири пъти, но след като бил съборен от удар и заключен, ударил с ръка императора и го повалил, за което получил окръг Ю и званието „цзие ду шъ“. От текста се вижда, че в схватките се използвали както удари, така и борцови прийоми. По текста могат да се определят следните общи черти на традицията на публичните двубои и турнири в Китай: двубоите се водели на квадратна платформа, нямало разделение на категории, нямало защитно облекло, използвали се всякакви техники, победителя получавал награда или ценен приз и се ползвал със всеобщо уважение.
През династия Сун (960 – 1279 г.) ръкопашния бой бил въведен в качеството на средство за физическо възпитание в армията и в столичния щаб за отбрана на държавата била построена специална платформа за двубои, наричана "Лей-Тай" (с този термин се обозначавала както самата платформа, така и боевете провеждани на нея). Бойци от всички краища на империята идвали да мерят сили там. Правилата забранявали "недостатъчни захвати" и "стягане на панталоните". Разрешени били удари и хвърляния, ножици с крака. На победителя връчвали знамена, сребърни съдове, копринени дрехи, коне и пр.
Династия Мин (1368 – 1644 г.) влязла в историята като "златния век на Кунг-Фу" и Лей-Тай са били много популярни по това време. На колоните от двете страни на платформата за подгряване на атмосферата провесвали надписи от рода на "удара на свирепия тигър от южните планини" или "ритника на водния дракон от северните морета". За да няма спорове кой е победил, преди боя двамата участници подписвали документ "на живот и смърт", без подписването на който никой не бил допускан до боевете. В годините на управлението на манчжурската династия Цин (1644 – 1911 г.) Лей-Тай широко се разпространили сред народа, а също много популярна била и борбата Шуай-Дзяо и монголската борба. По време на някакъв местен празник например, организаторите построявали платформа на открито и приемали предизвикателствата на всички желаещи. Никакви предварителни атестации, регистрации и пр. не се изисквали, нужно било само боеца гръмко да обяви кой е, от къде е и коя школа представлява. Това не са били спортни двубои в днешния смисъл и смъртта на участник било нещо съвсем нормално; именно за това да излязат на платформата рискували само изключително уверени в своето майсторство хора, което само по себе си говори за високото ниво на боевете по онова време. През 1911г. в Китай избухва буржуазната революция. Както се случва след всички революции, започнали промени. Китайските бойни изкуства започнали да ги наричат Гуо-Шу ("Национално Изкуство") и в резултат на поддръжката на богати спонсори, в това число и лица от правителството и военните лидери, през 1928 г. в столицата Нандзин (Нанкинг) бил открит "Централен Институт по Гуо-Шу". За да се привлече вниманието на квалифицирани преподаватели и съответно - студенти, в Нандзин били организирани боеве на платформа от всекитайски мащаб. Преди това, специално нарочени за целта хора обикаляли по всички провинции на Китай и канели известни майстори. Тези боеве били наречени "Гуо Шу Гуо Као" ("Държавни Изпити по Гуо-Шу"). Продължителноста им била 10 дни. Боевете се провеждали на правоъгълна площадка, разрешени били всякакви прийоми, освен удари в очите, гърлото и слабините. Трябвало да победиш в два от три рунда, но рундовете не били фиксирани като време.
За да се види истинския облик на китайските бойните изкуства, през 1929 г. в Чжъдзянския провинциален Институт в град Ханджоу било проведено "Общо събрание на неформалното Гуо-Шу"; сред народа той добива популярност като „Национален турнир по Лей-Тай”. В него взели участие 345 души, минали през сериозен подбор и представящи 12 провинции и 4 големи града, от тях 125 взели участие в състезанията по Лей-Тай (свободни двубои). Най-възрастния участник бил Жун Дзенхуей от Фънхуа на 68 години, а най-младия участник бил Лин Бяо от Вънджоу – на 7 години! За участие в тези състезания била необходима препоръка. Ако след изпълнението на форма (таолу) от даден участник, възникнат у комисията сериозни съмнения по отношение на неговата препоръка, то тогава се опитвали да уговорят въпросния участник да се откаже от схватките. Платформата за боевете била висока 1,3 метра, дълга 20 метра и широка 18,6 метра. Правилника изобилствал с "пукнатини", наложило се да го коригират няколко пъти в хода на състезанието. Накрая било решено, че "юмрука и стъпалото са еднакво равноправни, може да се удря по всички части на тялото". За Лей-Тай нямало теглови категории и защитно облекло (ръкавици и каски); на практика били разрешени всички видове удари и техники, като били забранени единствено ударите в очите, слабините и душенето.
Турнирът продължил над 10 дни и на него се стекли десетки хиляди хора от цял Китай, обикновени хора и специалисти по Кун-Фу, включително и такива от чужбина. Въпреки , че формално турнирът бил отворен за всички, никой от чуждестранните гости – майстори и атлети от Русия, Япония и Америка или други практикуващи от Китай не се осмелил да участва поради високото ниво и суровите правила. Както отбелязва един от участниците в своите мемоари – майсторът Джао Даосин (специалист по Син-И, И-Цюан и Ба-Гуа) от Тяндзин:”Никой от страничните хора не се осмели да вземе участие в турнира. Тези „ортодоксални наследници на бойните изкуства” независимо от това било те монаси или местни майстори, щяха да бъдат или пребити или опозорени. Регистрирайки се, всеки от участниците се представял като принадлежащ към даден традиционен стил, но всеки от тях тайно отработвал и собствени техники”.....
За да бъдат оценките обективни се събрало съдийско жури от 29 известни майстори на Кунг-Фу от цял Китай, представители на различни школи и стилове.
В първия ден на представянето съдиите, инспекторите и участниците демонстрирали повече от 500 различни форми (таолу), без оръжие и с оръжие; били представени повече от 30 стила на Кунг-Фу, в това число: Удан, Шаолин, Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Мей-Хуа, Дзъйжан-Мън, Джа-Цюан, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Шуай-Дзяо, И-Цюан, Тан-Лан и др. В следващите дни започнали и същинските състезания. За отбелязване е, че в двубоите Лей-Тай провеждани по системата на пряка елиминация, много от участниците отпаднали поради получени травми и то най-вече такива по главата или крайниците. Майсторът Уан Лайшен от стила Дзъй-Жан-Мън-Цюан („Естествен бокс”) бил дисквалифициран за целенасочени удари в очите на противника. По-късно той се появил на друг такъв голям турнир и отново нарушил правилата с удари в очите, които се използват в този стил. Успели да го изгонят от турнира едва след като старите майстори го заплашили, че ще го убият..... Този епизод показва каква воинствена и напрегната атмосфера съпътствала турнира. Някои други майстори на Кунг-Фу с огромни школи, авторитет и последователи и с перфектни умения също били развенчани на тези турнири. Анализът на това показва, че въпреки добрата си специализация в съответна област или техника на Кунг-Фу (примерно употреба на „Желязна Длан” или други умения), те не са достатъчни сами по себе си за успешното провеждане на свободни боеве. Парадоксалното е, че победители в схватките ставали предимно хора с по-богат опит именно в двубоите, а не майсторите със специални умения, които можели да чупят тухли, каменни плочи или „колекционерите на форми”. Виждало се, че може да се удържи победа както за сметка на груба сила и бруталност, така и с помоща на изкуство и дълбоко умение („цяо да”), шлифовано в множество битки и специална тренировка.
Ето и финалната класация от този турнир:
1. Уан Дзъйцин (Шаолин-Цюан и Шуай-Дзяо).
2. Джу Голлю (Син-И-Цюан и Бокс).
3. Джан Дянцин (Фан-Дзъ-Цюан, Шуай-Дзяо и И-Цюан).
4. Цао Янхай (Ми-Дзун-Цюан, Тун-Бей-Цюан, Пи-Гуа-Цюан и Син-И-Цюан).
5. Сю Фъншан (Син-И-Цюан).
6. Ма Чънджи (Шаолин-Цюан, Син-И-Цюан).
7. Хан Цинтан (Тан-Лан-Цюан, Тай Дзу Чан-Цюан, Цин-На).
8. Уан Чаншън (Джа-Цюан).
9. Джу Джънлин (Тай-И-Мън-Цюан).
10. Джан Сяоцай (Джа-Цюан).
11. Гао Дзолин.
12. Юе Ся (Ба-Гуа-Джан).
13. Джао Даосин (Син-И-Цюан, Ба-Гуа-Джан, И-Цюан).
През 1933 г. Централния Институт по Гуо-Шу провел вторите "Гуо Шу Гуо Као". Било ясно, че не е редно да се провеждат смъртоносни боеве, от друга страна правилата ограничавали реалността на боевете. Било решено да се забранят "смъртоносни удари по точки" (Тиен-Сюъ/Дим-Мак), тъй като удачното им прилагане е нежелателно, а ефективността на имитацията е невъзможно да се установи; всичко останало, включително захват за косите, било разрешено. Освен ръкопашните боеве, били проведени и състезания по китайска борба – Шуай-Цзяо, европейски бокс, боеве с късо и дълго оръжие. Участвали представители от болшинството провинции и големи градове на Китай, в чуждестранните делегации числото на участниците надвишавало сто. Но далече всички не били майстори, и толкова свободните правила карали участниците да се замислят преди всичко за собствената си безопасност, в резултат на което в болшинството схватки участниците не смеели да атакуват, а само избягвали евентуалните вяли атаки на също толкова нерешителния противник. Вестниците писали по този повод: "Съревнованията по Гуо-Шу достигнаха нивото на боевете с петли".
Същата година се състояло и "Всекитайско Спортно Общо събрание", където се опитали да проведат боевете по новому - в защитно снаряжение, използвайки бейзболни нагръдници и следства за защита на краката от футбола, забранени били удари в главата и слабините, контрол на времето по старому отсъствал. В резултат на това, схватките започнали да приличат на борба, някои боеве продължавали повече от час. Вестниците критично отбелязали: "Боевете в Гуо-Шу заприличаха на корида". Станало ясно, че западния път на развитие на бойните изкуства, т.е. създаването на системи от правила и организации за състезания води до задънена улица: стремежа към безопасност на участниците снижава реалистичността на боя, а прийомите ефективни в реалния бой стават безполезни за победа в бой с правила. За да се провеждат успешни състезания, трябвало да се търси някакъв компромис между реалистичност и безопастност.
След като в Китай завземат властта комунистите (в 1949 г.), те се опитали въобще да изтрият от паметта на хората, че Кунг-Фу/У-Шу - това е БОЙНО ИЗКУСТВО. Започнали да развиват "Гимнастиката У-Шу", основана на изпълнението на форми, прийомите на реалния бой преподавали само някои стари майстори, рискувайки при това, особено в годините на „Културната Революция” да попаднат в пресата на държавната машина.
Извън Китай, в това число и преди преминаването на Хонконг и Макао към Китай, в Тайван и Югоизточна Азия още от 60-те години на 20 век се провеждат турнири по Кунг-Фу, Кън-Тао и Гуо-Шу (тип Лей-Тай и Сан-Шоу; в Хонконг – Конг-Сао), а също и смесени турнири с други бойни изкуства по старите правила за свободен бой и на пълен контакт. Тези турнири и досега продължават да се провеждат от различни международни организации в САЩ, Тайван, Европа, Южна Америка и в Югоизточна Азия.
През 1979 г. китайското правителство и спортни власти взимат решение за разработка на нова форма на състезание по У-Шу - боевете Сан-Шоу. С рекламна цел, за да се внуши, че се възраждат старите традиции на Кунг-Фу/У-Шу, често те били наричани Сан-Да или Лей-Тай. Старите майстори били дълбоко възмутени: те прекрасно помнели до какво довели опитите през 30 - те години с боевете с правила. От друга страна, израстнали няколко поколения, които не са виждали истински Лей-Тай и те приемали официалната версия за чиста монета. В резултат на това, в много страни, под "Сан-Да" започват да разбират именно официалния държавен "китайски кик бокс с хвърляния", а не абсолютно свободен бой, както винаги е било в хилядолетната традиция на Кунг-Фу. Въпреки това при учредяването на Международната федерация по У-Шу (IWF) през 1990 г. в Пекин, китайците правят опит да извадят от програмата дисциплината Сан-Да и да останат само състезанията по модифицирани форми (таолу). Под натиска на западните делегации (в това число и пишещия тези редове, като участник), Сан-Да е приета в програмата, но със силно орязан и осакатен спортен правилник с множество излишни ограничения. Тази неправда е коригирана към днешна дата с по-съвършени и реалистични правилници, придържащи се към традиционните стилове и промотирани от Световната федерация по традиционно Кунг-Фу (WTKF), Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ) и други международни организации разиващи традиционните стилове в противовес на „гимнастиката У-Шу“, която няма нищо общо с тях.
През последните години в Китай се появиха и един нов тип турнири по Кунг-Фу, които се опитват да промотират и рекламират традиционните стилове по пътя на шоуто, атракцията, рекламата и чрез забавление на публиката, подобно на съвременния американски Кеч. Те се провеждат на кръгла платформа (намек за турнирите Лей-Тай), но правилата са така съставени, че мачовете са почти като нагласени и близки до преаранжираните договорени форми за двама Дуй-Лян. Защитна екипировка за главата и ръкавици на практика липсват; състезателите имат само наглезенки и някакви защитни жилетки поставени неизвестно защо под екипа. Ударите в главата са забранени, а тези в корпуса са на семи-контакт; използват се борцови техники, събаряния, ритници и удари. Вероятно има и други ограничения защото общо взето схватките протичат като нещо средно между свободни „бутащи ръце”, борба, Кик-Бокс, Кеч (шоу техники) и дърпане. Традиционните техники така и не се виждат отчетливо, въпреки гръмкото обявяване на разните стилове (тия срещу ония и т.н.), което се прави по-скоро за ангажиране вниманието на публиката, придаване на тежест и уж някаква връзка с традицията. Това според вижданията на автора е поредната деградация на бойните изкуства и неуспешен опит за представянето им на широката публика.
8) СТРУКТУРА И ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ АТРИБУТИ НА ТРАДИЦИОННИЯ СТИЛ
1. Базови упражнения (дзибънгун).
2. Специални упражнения (гунфа).
3. Базови техники и „неканонични удари”.
4. Форми или комплекси (таолу).
5. Работа с традиционни оръжия (ци се/мо хай).
6. Работа с вътрешната енергия – Ци-Гун/Ней-Гун.
7. Работа с уреди и тренажори.
8. Работа по двойки.
- подготвителни упражнения.
- бойни приложения (юнфа).
- „бутащи” или „лепкави ръце” (туй шоу, чи-сао).
- форми за двама с голи ръце и с оръжие (дуй лян).
- свободен двубой (сан-шоу, сан-да).
- свободен двубой с оръжие и защитно облекло.
9. Теоретична база – история, философия, принципи, класически текстове, научни изследвания, педагогика и др.
10. Изучаване на виталните точки (Тиен-Сюъ/Дим-Мак), лечебни практики и спешна реанимация.
БИБЛИОГРАФИЯ
НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК:
1. Авдиев, В.И. „История на древния Изток”, изд. „Наука и изкуство”, София, 1977 г.
2. Александров, Д. ; “Азиатски бойни изкуства – произход, история и развитие”; 3 тома, непубликуван ръкопис, София, 1986 г.
3. Александров, Д. „Син-И-Цюан есенцията на бойните изкуства”, Eurasia Publishers, София, 1992 г.
4. Александров, Д. „Па-Куа-Джан; бойната стратегия в осемте посоки”, ИК „Загер”, София, 1993 г.
5. Александров, Д. „Унищожителната бойна мощ на Син-И-Цюан”, изд. „Витезда”, гр. Стара Загора, 1996 г.
6. Александров, Д. „Ортодоксален Тай-Дзи-Цюан; традицията на фамилията Чен”, том 1, изд. Shambala Books, София, 1997 г.
7. Александров, Д. „Бойните техники на Тай-Дзи-Цюан; традицията на фамилията Ян”, сборник, ИК „Златен Дракон”, София, 1998 г.
8. Александров, Д. „Бойни изкуства и военно дело на древните българи”, поредица „Българска вечност” том 15, изд. „Тангра ТанНакРа”, София, 1999 г.
9. Александров, Д. „Традиционен Шаолин-Цюан; Северен Шаолин”, том 1 (сборник), ИК „Златен Дракон”, София, 1999 г.
10. Александров, Д. „Традиционен Шаолин-Цюан; Южен Шаолин”, том 2 (сборник), ИК „Златен Дракон”, София, 2007 г.
11. Александров, Д. „Смъртоносните захвати на Чин-На”, ИК „Златен Дракон”, София, 2002 г.
12. Александров, Д. „Всеобхватен Син-И-Цюан”, сборник, ИК „Златен Дракон”, София, 2004 г.
13. Александров, Д. „Ортодоксален Тай-Дзи-Цюан; традицията на фамилията Чън”, сборник, том 2, изд. Shambala Books, София, 2006 г.
14. Александров, Д. „Всеобхватна Ба-Гуа-Джан; майсторски курс”, изд. Shambala Books, София, 2008 г.
15. Гъ Хун „Баопудзъ; Мъдрецът обемащ пустотата”, (превод от китайски) изд. Shambala Books, София, 2003 г.
16. Джао Бичън „Даоистка вътрешна алхимия”, изд. Shambala Books, София, 1997 г.
17. Димитров, Красимир „Тайдзицюан стил Ян”, изд. „Стено”, София, 1993 г.
18. Данов, Христо М.; Янакиева, Милка М. „Искри от древността”, Народна просвета, София 1973 г.
19. Иванов, Ивайло „У-Шу стилове и школи”, сборник, изд. Shambala Books, София, 2002 г.
20. Йошидзо, К.; Кавамура Т.; Дайго Т.; Осава Й.; “Кодокан Джудо”, Медицина и физкултура, София, 1970 г.
21. Йорданов, Стефан „Тракийският воин; проучвания върху военната и социалната история на древна Тракия”, „Фабер”, Велико Търново, 2000 г.
22. Йоновски, Иво „Древните воини по българските земи - траките”, VII в. Пр. Хр. – II в. сл. Хр., изд. „Книгомания”ЕООД, София, 2010 г.
23. Киндер, Херман; Хигелман, Вернер „Атлас световна история” 1 и 2 том, изд. „Летера”, Пловдив, 1999 г.
24. Лии Инан „Секрети на Желязната Длан”, практическо ръководство, ИК „Златен Дракон”, София, 1998 г.
25. Лин Хоушен; Ло Пейюй „Секрети на китайската медицина; 300 въпроса за Ци-Гун”, ИК „Златен Дракон”, София, 1998 г.
26. Люй Бин (Люй Дунбин) „Тайната на Златното цвете; изкуството за продължаване на човешкия живот”, изд. Shambala Books, София, 2011 г.
27. Макивиди, Колин „Атлас по история на стария свят”, Херон прес, София, 1996 г.
28. Макивиди, Колин „Атлас по история на Средните векове”, Херон прес, София, 2000 г.
29. Олсън, Стюард Олв „Класическа книга на Нефритения император за запечатване на ума”, изд. „Аратрон”, София, 2009 г.
30. Олсън, Стюард Олв „Учението за Ци-Гун на един безсмъртен даоист”, изд. „Аратрон”, София, 2009 г.
31. Смит, Робърт „Китайски бокс; майстори и школи”, изд. Shambala Books, София, 1995 г.
32. Спиридонов, Тошо „Учебен атлас Стара история”, Formae Orbis Historici - 1, София, 1991 г.
33. Спиридонов, Тошо „Thracia Antiqua”, Formae Orbis Historici - 2, София, 1992 г.
34. Уан Суанджи „Да-Чен-Цюан”, изд. „Хелиопол”, София, 1994 г.
35. Уешиба, К.; “Айкидо”, Хелиопол, София,1994 г.
36. Уешиба, К.; “Духът на Айкидо”, Хелиопол, София, 1994 г.
НА РУСКИ ЕЗИК:
37. Горбылев, Алексей „Становление Сито-рю Каратэ До”, „Будо-Спорт”, Москва, 2003
38. Долин, А.А.; Маслов, А.А. „Истоки У-Шу”, Москва, 1990 г.
39. Коровкин, Ф.П. „История древнего мира”, „Просвещение”, Москва, 1986 г.
40. Кун, Ласло „Всеобщая история физической культуры и спорта”, изд. „Радуга”, Москва, 1982
41. Малявин, В.В. „Боевые искусства; Китай, Япония”, изд. „Астрель”, изд. АСТ, Москва, 2002
42. Сугавара, Тецутака; Лю Чжиан Син „Айкидо и китайские боевые искусства”, 1-2 том, „Феникс”, Ростов на Дону, 2000
43. Цзи Цзяньчэн; „Техника самообороны Дуанда: 84 приема самозащиты”, пер. с китайского – Москва, 1992 г.
44. Чжан Юкун „100 вопросов по У-Шу”, изд. „София”, Киев, 1996 г.
НА ФРЕНСКИ ЕЗИК:
45. Habersetzer, R.; Decouvrir le Ju-Jitsu, Amphora, Paris, 1989
46. Habersetzer, R.; Kung-Fu de Combat techniques du Shaolin, Amphora, Paris, 1986
47. Bilokur, N.G.; Decouvrir l’Aikido, Amphora, Paris, 1989
НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК:
48. Crudelli, Chris; The Way of the Warrior; martial arts and fighting skills from around the world, Dorling Kindersiey Ltd, London, 2008
49. Draeger, Donn F. The Wepons and Fighting Arts of Indonesia, Charles E. Tuttle Company, Tokyo, 1972
50. Feng Zhiqiang; Feng Dabiao; Chen Xiaowang. Chen style Taijiquan, Hai Feng Publishing Co. Hong Kong, 1984
51. Shioda, G.; Dynamic Aikido, Kodansha I.l.Ltd, Tokyo, 1974
52. Saito, M.; Traditional Aikido, lol. 1-5, Japan Publications Trading Co., Tokyo, 1978
53. Wang Xinde; Simplified capture skills, Hai Feng Publishing Co., Hong Kong, 1983
54. Westbrook, A.; Ratti o.; Aikido and the dynamic sphere, Strand Book Co., Ipon, Malaysia, 1974
55. Tohei, K.; Aikido – the co-ordination of mind and body for selfdefense, souvenir Press, London 1982
56. Yang Jwing Ming; Analiysis of Shaolin Chin Na – instruktor’s manual, YMAA, Boston 1987
57. Yang Jwing Ming; Introduction to Ancient Chinese Weapons, Unique publications, California, 1985
58. Zhao Da Yuan; Practical Chin Na – a fetailed analysis of the art of seizin and locking, High Veiw Publications, California, 1993
НА КИТАЙСКИ ЕЗИК:
59. Гу Люсин; „Пао-Чуй Чен Шъ Тай-Дзи-Цюан”, Хай Фен, Хонг Конг, 1985г.
60. Сун Наи; „Практика на китайското У-Шу” (сборник), Ухан, 1993 г.
61. У Чжуннун; Изкуство на китайското Чин-На, Шаосин,1988 г.
62. Уан Уишен; „У-Данска школа” (Ней-Дзя) на Сун Ши, Хай Фен, Хонг Конг, 1993г.
63. Чън Сяоуан, „Чън Шъ Тай-Дзи-Цюан”, Пекин, 1984 г.
64. Шуй Уейсан, „Секретните техники на Цин-На”, Пекин, 1984 г.
НА ЯПОНСКИ ЕЗИК:
65. Ueshiba, K.; Aikido, Tokyo, 1972
66. Tomiki Aikido, Spots course, Tokyo, 1985.
МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ:
http://zlaten-drakon.net/stat/002/stat_002.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/003/stat_003.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/006/stat_006.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/033/stat_033.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/017/stat_017.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/032/stat_032.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/026/stat_026.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/001/stat_001.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/021/stat_021.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/018/stat_018.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/035/stat_035.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/034/stat_034.htm
http://doktora757.blog.bg/sport/2012/03/07/sin-i-ciuan-i-evropeiskiia-iumruchen-boi-sravnitelen-analiz.916579
http://doktora757.blog.bg/drugi/2012/01/07/sun-lutan-za-razdelianeto-na-quot-vytreshna-familiia-quot-i-.878716
http://doktora757.blog.bg/drugi/2011/12/09/djan-nian-lian-i-suei-kliuchovite-umeniia-v-tai-dzi-ciuan.864310
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/11/18/korenyt-na-silata-v-ba-gua-djan-quot-dlanta-na-8-te-mistichn.853029
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/11/17/di-guoiun-iztochnikyt-na-sila-v-sin-i-ciuan-quot-boks-na-nas.852388
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/11/17/di-guoiun-iztochnikyt-na-sila-v-sin-i-ciuan-quot-boks-na-nas.852388
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/01/05/interviu-s-grandmaistor-ma-chuansiui-ekspert-v-ba-gua-i-drug.662231
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/10/29/djan-djuan-ot-gledna-tochka-na-i-ciuan.626826
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/09/01/kitaiskite-boini-izkustva-kung-fu-u-shu.599425
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/06/25/kitaiskoto-u-shu-kung-fu-pogled-otvytre-1-chast.567682
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/06/25/kitaiskoto-u-shu-kung-fu-pogled-otvytre-2-chast.567697
http://www.taiji-bg.com/articles/wushu/w16.htm
История на Кунг-Фу в контекста другите бойни изкуства; хронология и сравнителен анализ - 2 част
сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу)
Школа „Златен Дракон” към БФКТ
Възраждане, Реформация, Просвещение (16 – 19 в.)
В Европа огнестрелните оръжия започват да доминират и все повече изместват традиционните бойни изкуства като фактор определящ изхода на битката. Старите бойни изкуства и рицарски дисциплини отиват на заден план и вече служат само като физическа подготовка на воините. Запазва се обаче кавалерийската тактика и боя със сабя, палаш, тежка шпага или рапира и пика. Тежките двуръчни мечове също постепенно изчезват от бойното поле, както и рицарските брони, които стават безмислени и неефективни срещу огнестрелното оръжие. По време на Просвещението физическата култура и бойните изкуства стават неотменна част при възпитанието на младите хора и влизат като изучаеми предмети в училищата и университетите.
Първи в Европа Петер Хенрих Линк (1776-1839 г.) разработил в гимнастиката направление (шведска гимнастика), отчитащо жизнедеятелността на организма на основата на физическата култура на древния и средновековен Китай. Той специално изучавал древни китайски ръкописи и книги по този въпрос, а лично преподавал фехтовка в Лундския университет, където посещавал и курсове по анатомия и физиология (40).
В 18-19 в. под влияние бойните изкуства от задморските колонии, във Франция се появява Савате, което по-късно се трансформира във „френски бокс” със спортни правила за двубоите. В Савате има много ритници и техники с гола ръка, а също заедно с него се практикувало и фехтовката с бастун и дълга палка, като метод за самозащита. Този стил все още е популярен във Франция и в някои бивши нейни колонии.
През 1894 г., следвайки идеите на французина Пиер де Кубертен в Атина се състояли и първите Олимпийски игри от ново време.
В Китай по време на династията Цин (1644-1911 г.) манджурците завладяват страната и налагат свои системи и тактики за водене на бой (предимно кавалерия), въвеждат повсеместно стрелбата с лък, борбата и някои други бойни изкуства. Появяват се много нови китайски стилове, които се тестват при борбата срещу нашествениците. В много манастири и на юг се създават множество тайни школи по Кунг-Фу и се организира съпротивата срещу манджурците. От тогава датират и много китайски тайни общества, известни като Триади или Тонги, които по-късно се израждат в престъпни гангстерски групи, особено през 19 и 20 в. Всички те имали на въоръжение древните бойни изкуства и ги ползвали в своята дейност. Опиумните войни с англичаните и централната власт в средата на 19 в. и Тайпинското въстание (1850-1864 г.), които съвпадат по време са крайъгълен камък в развитието на Кунг-Фу и сблъсъка му със западните технологии и начини на воюване (огнестрелните оръжия). След като въстанието е подавено в кръв (избити са около 20 млн. души), много практикуващи и майстори на Кунг-Фу са принудени да емигрират извън Китай в Югоизточна Азия и Америка като пренасят със себе си и древните бойни изкузва и ги разпространяват в китайските общности извън Китай (хуацяо), които към днешна дата наброяват около 70 млн. души.
В края на 19 в. в 1900 г. в Пекин избухва голямото въстание на ихетуаните против чуждата окупация и прогнилата манджурска династия Цин. Въстанието било наречено „Революция на боксьорите”. Въстанниците упражнявали фанатично различни стилове на Кунг-Фу и се противопоставили успешно (поне в началото) на агресорите, със средновековни оръжия и с голи юмруци срещу модерно въоръжени съюзени армии на англичани, германци, холандци, японци и руснаци, успявайки да издържат 55 дневна обсада преди да падне града. Западните войски дали над 2000 убити; броя на убитите китайци е неизвестен, но е значителен. В това героично време загинали много майстори на Кунг-Фу и то бележи края на старата епоха на традиционните бойни изкуства.
В Япония по време на епохата Едо (16-19 в.) на власт е шогуната Токугава и в страната цари относителен мир. Липсата на войни довежда до известна деградация на самурайското съсловие и техните бойни изкуства. Нелегалните народни школи в резултат на жестоки преследвания през 16 в. почти измрели, същото се отнася и до клановите школи по Нин-Джуцу, с изключение на тези които се подчинили и се влели в системата на тайната полиция на шогуните. Много от старите стилове и школи (корю) започват да западат, а някои от тях превръщат бойните изкуства в метод за духовно развитие, добавяйки към старите имена на бойните изкуства наставката „До” (от кит. „Дао” - Път). Това са и първите наченки на съвременните Будо спортове. Така от Кен-Джуцу се появява Кендо, от Джу-Джуцу – Джудо, от Яй-Джуцу - Яйдо и т.н. По това време в Окинава се появяват и трите големи школи по Карате: Наха-Те, Шури-Те и Томари-Те, от които водят началото си почти всички нови стилове на Карате. Окинавското Карате и Ко-Будо започва да си проправя път в Япония, където се заселват редица майстори от Окинава и се откриват школи.
След Реставрацията Мейджи 1867 г. в Япония настъпват големи промени, шогунатът е премахнат както и самурайското съсловие и се извършва реформа на цялата държавна структура и започва изграждането на модерна Япония, която от феодализма скача директно в капитализма. Бойните изкуства намират своето място като методи за подготовка и физическа култура и спорт в армията, полицията, училищата и висшите учебни заведения. Въпреки, че много от традиционните школи и стилове продължават да съществуват, новите времена слагат ясен отпечатък върху духа на бойните изкуства и повечето от тях се превръщат в модерни спортове и психо-физическа култура.
Нова и най-нова история (19-20 в. до наши дни)
В Европа и Америка старите бойни изкуства и дисциплини почти изчезват и остават само техните орязани спортни варианти като бокс, борба и фехтовка, които вече са „олимпийски дисциплини”. През последните години обаче започнаха да се възраждат някои дисциплини практикувани като „историческа фехтовка”. В края на 19 и началото на 20 век на Запад започва да си пробива път японското Джу-Джуцу, а след него и Джудо. През 1936 г. на олимпиадата в Берлин китайската делегация за първи път демонстрира Кунг-Фу/Гуо-Шу официално извън Китай. След Втората Световна война различни видове азиатски бойни изкуства бързо започват да се разпространяват по целия свят, като през 70-те години това става модна вълна. През 1954 г. един китайски майстор от стила „5-те животни на Шаолин” сифу Арк Уонг в Калифорния първи отваря вратите на своята школа и за американци (до тогава в тези школи се обучавали само китайци). След него и други майстори в САЩ, Хонконг и Тайван правят достъпни своите школи и започват да преподават по-открито. Наред с Карате, Джу-Джуцу, Тай-Бокс, Айкидо и Таекуондо, Кунг-Фу бързо намира своите почитатели и последователи на Запад и бурно започва да се развива, особено след вълната филми от Хонконг известни като „иистърни” (в противовес на известните „уестърни”) и звезди като Брус Лии, Чък Норис, Нора Миао, Само Хунг и мн. др. Учредяват се редица регионални и международни организации по Кунг-Фу на всички континенти и регулярно се провеждат турнири, състезания и фестивали. Практикуващите в световен мащаб днес са над 350 млн. души, като по-голямата част от тях са в Китай разбира се.
Така Кунг-Фу достига и до България някъде около 1974 г., като в началото се практикува почти тайно поради забрана от страна на властите и съществуват едва 3-4 нелегални групи практикуващи в цялата страна. Първите сведения са от сенсей Владимир Андреев (5-ти дан Карате Шотокан), който е учил при японски и китайски майстори в Австралия. В последствие се натрупва полезна информация от българи пребивавали в чужбина и някои майстори дошли в България. Първата школа е клубът по „Будо Карате” (сега Школа „Златен Дракон”) към ВИЗВМ в гр. Стара Загора, където през 1978 г. наред с Карате и Джу-Джуцу се преподават и техники от Кунг-Фу. Втора такава школа, която съществува по същото време е тази на Веселин Шиваров и Асен Недев в Централния Студентски дом в София, където се упражняват Тай-Ки-Кен, Джийт-Куон-До и Карате.
Първия семинар по Кунг-Фу с чуждестранен майстор е проведен през 1986 г. в „Цигов чарк” до Батак със сифу Ласло Банхеги (Чоу-Гар-Тан-Лан-Цюан) и негови ученици, които идват от Унгария. По-късно се канят и други майстори от Франция, Гърция и Китай, а и някои българи пътуват до Китай за обучение. След 1990 г. се появяват вече различни школи, клубове и организации, като последната такава е Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ). В страната в момента се упражняват около 10-12 стила на Кунг-фу, като най-разпространени са стиловете Уин-Чун-Кюн, Тай-Дзи-Цюан, Ба-Гуа-Джан и Син-И-Цюан; практикуват се също Шаолин-Цюан, Кунг-Фу Тоа, Нан-Цюан, Джиит-Куон-До, Чуо-Дзяо-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Сан-Да, И-Ли-Цюан и Тун-Бей Фан-Дзъ. Клубовете и школите по Кунг-Фу/У-Шу са около 60 в цялата страна, като има и доста отделни малки неформални групи трениращи извън тази бройка.
3) ОСОБЕНОСТИ И СПЕЦИФИКА НА КУНГ-ФУ
Както всички традиционни бойни изкуства и Кунг-Фу има своите особености и специфика. Независимо от огромния брой стилове, между тях има тънка свързваща червена нишка на общи корени и взаимовръзки, както и някои общи принципи. Кунг-Фу в цялост може да се оприличи на едно дърво, чийто корени и ствол са китайската история и култура, а клоните и листата са отделните стилове и направления (подстилове). Т.е. всички стилове на Кунг-Фу са едно семейство. Това не винаги се отчита от трениращите и инструкторите, който често се интересуват предимно от практикуваните от тях стилове и не правят връзка с останалите. Повечето големи майстори обаче винаги съчетават в практиката си няколко стила на Кунг-Фу, като обикновено един от тях е основен, а другите са поддържащи и за разширяване на общата психо-физическа култура.
Всеки един стил на Кунг-Фу е уникален сам по себе си, има собствена философия и теория, стилови особености и се е утвърждавал в продължение на векове изтърпявайки „проверката на времето”. В това отношение традиционното Кунг-Фу е доста консервативно и повечето стилове са на поне няколкостотин години. Дори и сравнително новите стилове създадени през 20 век, такива като Джийт-Куон-До („Път на пресичащия удар”), Зен-Куон-До, Кунг-Фу Тоа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джъю-Фа-Мън („Метод на 9-те врати”), И-Ли-Цюан („Духовен и физически бокс”) и някои др. почиват твърдо на традиционните стилове и се знае генеалогията на техния произход.
При изучаването на Кунг-Фу е почти задължително инструкторите и практикуващите добре да владеят както специалната терминология, така и специфичния Кунг-Фу жаргон, където думите имат други значения от обичайните в китайския език. Последното е от особена важност при преводи на класически текстове, където ако преводача не е практикуващ, дори и да владее добре езика може да се стигне до абсурдни и неразбираеми преводи, които се нуждаят от сериозна редакция или нов превод. В това поле е важно също да се знае правилната транскрипция на термини и имена на български език; тя се различава от тази на транскрибиране на руски, английски или други западни езици и то доста.
За правилното разбиране на някои термини и техники в Кунг-Фу, особено при изучаване на Ци-Гун/Ней-Гун и „вътрешна алхимия” е задължително доброто познаване на китайската история и култура, както и хронологията на династиите. Трябва да се отчита също, че повечето класически текстове, където са дадени основните правила и принципи на стиловете са написани под формата на песни и речитативи в стихотворна форма с лаконичен и кодиран текст, неразбираем за непосветените. По същия начин са представени и редица Кунг-Фу поговорки и пословици, които са изключително важни за практиката и съдържат огромна полезна информация.
По-задълбочено трябва да се изследва и историята на Кунг-Фу и генеалогията на отделните стилове и школи за да се избегнат някои досадни грешки в практиката. Понякога това може да спести години лутане на ученика, инструктора и даже на майсторите. В това отношение много важно е изследването на взаимовръзките между отделните стилове; така някой проблем, техника, форма (таолу) или метод, който е неясен в практикувания стил може да бъде разяснен или да се получи информация от сроден стил. Така например популярния стил Уин-Чун-Кюн е тясно свързан с Южния Шаолин-Цюан (най-вече стила на 5-те животни: дракон, тигър, змия, маймуна и жерав) и стилове като Бей-Хъ-Цюан („Бокс на Белия жерав”), Джоу-Гар-Тан-Лан (южен стил на Богомолката), Хакка-Цюан, Хун-Кюн и дори такива твърди силове като Карате Годжу-рю (Кингай), Уечи-рю (Пангай-Ноон) и Хакуцуру в Окинава. В някои стилове на Тай-Дзи-Цюан има влияния от Син-И-Цюан (и в техниките и в теорията), а в Ба-Гуа-Джан имаме съответните връзки и влияние от Шуай-Дзяо, Лохан-Цюан, Син-И-Цюан и Тай-Дзи-Цюан. Отчетливи са също връзките между Син-И-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Тун-Бей, Ба-Дзи-Цюан и И-Ли-Цюан. В това поле могат да се правят много полезни изследвания, защото в специалната литература почти липсва информация и анализи по тези въпроси с малки изключения.
В повечето стилове на Кунг-Фу движенията са естествени, окръглени и плавни, дори при „твърдите” стилове. Тази естественост и работа с цялото тяло е специфична за Кунг-Фу, както и здравните ефекти от тренировките и връзката на Кунг-Фу с традиционната китайска медицина и оръжията. Това ясно се вижда от продължителността на живота на майсторите, които в повечето случаи са дълголетници и практикуват до преклонна възраст. Особено важни съ връзките между Кунг-Фу и Ци-Гун; не случайно китайската поговорка гласи: „Ако на младини практикуваш само „цюана” (бокса) без фините упражнения (Ци-Гун); то на старини ще бъдеш амортизиран и изхабен”.
Друга особеност са непринудените отношения учител – ученик, които въпреки респекта са по-скоро приятелски, отколкото формални или „казармени”, както е примерно при някои японски или корейски бойни изкуства.
В заключение, всеки един стил на Кунг-фу има специфични техники, стойки, начини на придвижване и маниер, който го отличават; някои от тях са като „запазена марка” и служат за мигновенно разпознаване на стила от страна на познавачи, майстори или експерти.
4) РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ КУНГ-ФУ И У-ШУ
В хода на историческото развитие наименованието на китайските бойни изксуства се е променяло през вековете. В епохите (древни династии) Ся (ХХI-ХVI в. пр. Хр.), Шан (ХVI-ХI в. пр. Хр.) и Джоу (ХI-II в. пр. Хр.) са съществували такива наименования: Цюан-Юн („Смел юмрук”), Шоу-Бо („Ръкопашен бой”), Сян-Гао, Доу и много други. Така в периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.) в първия китайски сборник на стихове и песни „Шидзин” („Книга на песните”) се появява йероглифа „цюан” („юмрук”; „бокс”, „бия се”). В перода на „Воюващите царства” (475-221 г. пр. Хр.) названието се изменило в Дзи („Бокс”), Сян-Бо („Взаимно удряне”), Шоу-Джан и др. В съчинението „Военни обреди” има глава „Разцвет на Дзи-Дзи в народа Ци”, потвърждаващо широкото разпространение на бокса в тази епоха. Дзи-Дзи Фа означава „Метод да удряш сръчно, ловко” и този термин се е запазил и до днес. По времето на династиите Цин (221-206 г. пр. Хр.), Хан (206 г. пр. Хр.- 220 г. сл. Хр.) и перода „Трите царства” (220-280 г.) съществували названията У-И („Бойно изкуство”), Дзюе-Ди („Противоборство”), Дзюе-Ли („Борба”), Шуай-Ху („Свободна борба”), Джан-Шоу („Дълга ръка”), Шоу-Гъ („Ръкопашна схватка”), Шоу-Бо, Ци-Мън, Ця и др. Така в книгата „Хроники на Трите царства – животоописанието на Люфън” се споменава за това, че: ”....в У-И той бил най-силен от всички.....”.По времето на династиите Дзин (265-420 г.) и Южни и Северни династии (420-581 г.) за бойните изкуства се прилагали такива термини: У-И, Дзян-У, Пай-Джан, Сян-Бо, Сян-Ча, Сян-Пу, Дзюе-Ди, Цюан-Фа („Метод на юмрука”) и др. По времето на династията Лян (502-557 г.) в трактата „Вън Сюан” има поема „Да се забрани У-Шу и да се развива литературата” (т.е. да се забрани войната и да се започне с мирен труд). Тук за първи път се среща и термина У-Шу („Бойно изкуство”; буквално „Да спрем копието”). През следващите династии, започвайки от династия Суй (581-618 г.), Тан (618-907 г.), Сун (960-1279 г.), Юан (1279-1368 г.), Мин (1368-1644 г.) и Цин (1644-1911 г.) макар и да се срещат различни наименования за бойните изкуства (като общ термин, а не стилове) – Цюан-Дзе, Ши-Пу, Шоу-Бо, Дзюе-Ди, Сян-Бо, Ба-Ши (Ба-Шъ), Сян-Пу, Дзюе-Ли, У-Джи, Да-Тао-Дзи, У-Ши, Шуай-Дзяо, Бай-Да, Ши-Цюан, Ши-И, Цюан-Фа, Дуй-Ли и много др., но най-разпространения термин бил У-И.
След Синхайската революция (1911 г.) най-използваните термини били У-Шу („Бойно изкуство”) и Гуо-Шу („Национално изкуство”) с преобладаване на втория термин, който и до сега се употребява в Тайван. Тогава се състояли и първите национални шампионати от модерен тип в Циндао (1911 г.), Шанхай (1919 г.), Шанхай (1923 г.), Нанкин (1928 г.), Шанхай и Ханджоу (1929 г.) и Нанкин (1933 г.).
В Южен Китай, Хонконг и Макао с течение на времето се налага термина Кунг-фу („Висше умение”; букв. „Време изразходвано за постигане на майсторство”), в Югоизточна Азия - Кън-Тао (за стиловете с китайски произход), а в Япония – Кемпо/Кенпо („Китайски юмрук”).
По време на „Културната революция” в Китай (1956-72 г.) Кунг-Фу/У-Шу е обявено за „феодална отживелица”, заедно с много други неща от традиционната китайска култура; манастирите са разрушени, а майсторите, монасите и практикуващите бойни изкуства са изпратени в лагери или да строят пътища. След революцията китайските власти възстановяват под техен контрол У-Шу, но силно редуцирано и променено като чисто спортна дисциплина тип „гимнастика” (с ограничен брой техники, форми и уреди, доста различни от традиционните). С това китайските власти променят изцяло смисъла на термина У-Шу, придавайки му съвсем друга насока. Това се прави с цел пълен държавен монопол върху този спорт и дисциплини (някъде го наричат и „държавно У-Шу” или „гимнастика У-Шу”), което на практика къса връзката с традиционните стилове, философия и методика на трениране. За отбелязване е, че в Китай, където около 300 млн. души практикуват бойни изкуства, едва около 10 % от тях се занимават със У-Шу (т.е. осакатания спортен вариант), а останалите практикуват традиционните стилове. От друга страна Кунг-Фу (традиционните стилове) продължават да се развиват независимо както в Китай, така и в Тайван, Хонконг, Макао, Югоизточна Азия и в китайските общности в САЩ, Европа и Южна Америка (т.нар. хуацяо или „външни китайци”, които са около 70 млн. души). Важно за отбелязване е, че в тези китайски общности и стара емиграция още от средата на 19 в. са запазени доста традиционни стилове на Кунг-Фу, някои от които вече са изчезнали в Китай и не се практикуват там.
В днешно време двата най-популярни термина за китайските бойни изкуства са Кунг-Фу и У-Шу, от които Кунг-Фу е по-популярния. Съществуват и редица международни федераци и организации, които следват тези две тенденции. За отбелязване е обаче, че в Кунг-Фу има доста по-голямо многоообразие на такива организации в много държави (има стилове, които се пракикуват в над 140 държави!), докато в У-Шу има само една такава международна организация, която е почти изцяло под контрола на Китай (IWF). В какво се състоят разликите между У-Шу и Кунг-Фу, така както са представени днес от гледна точка на традиционните стилове, като модерен спорт и психо-физическа култура. На първо място това са две абсолютно различни дисциплини подобно на волейбол и баскетбол, хандбал и футбол, тенис на маса и тенис на корт или китайски шах и индийски шах. Дори и така представено това не се доближава до същината на разликите между Кунг-Фу и У-Шу. Разликите не са само в имената, но най-вече в съдържанието, практиката, философията и методиката; целите и задачите на У-Шу и Кунг-Фу са коренно различни.
Да започнем с У-Шу. Това е силно стилизирано, опростено, орязано, редуцирано, променено и осакатено (от гледна точка на традицията) изкуство тип „гимнастика У-Шу”, изкуствени двубои (Сан-Да) и т.н. с цел тоталитарен контрол, улесняване членството в МОК и ставането на У-Шу някакъв олимпийски спорт. Броя на дисциплините е силно редуциран и самите дисциплини са променени и нямат нищо общо с традиционните стилове (като съдържание, философия, традиции, методи на тренировка и дух). Това лесно може да бъде видяно в програмите и правилниците на Международната федерация по У-Шу и подчинените и регионални организации. Всичко в У-Шу е подчинено на политическата пропаганда, тоталитарни методи за възпитание на младите хора („промиване на мозъци” и груба бюрокрация), комерсиализация и една тотално подменена ценностна система! В У-Шу спортния живот е силно ограничен от спецификата на изява и общо взето варира в границите до 30 годишна възраст, след което спортната кариера на повечето участници приключва! И не само това, но изследванията показват едно характерно износване, „амортизация” и недопустимо състаряване на спортистите, които страдат от редица професионални заболявания на опорно-двигателния апарат!
Кунг-фу в противовес на това съхранява старите страдиции, запазва оригиналността и уникалността на традиционните стилове в пълния им обем, ползва утвърдени от вековете и осъвременени чрез науката методи за тренировка, което е гаранция за върхови постижения и високо спортно майсторство! В Кунг-Фу има много повече дисциплини във всички направления и това дава възможност за по-голяма изява на състезатели и практикуващи и участие на двата пола и всички възможни възрастови групи без ограничение. В Кунг-Фу изключително много се държи на философията, методите на закалка, практикуване с вътрешната енергия (енергийни практики – Ци-Гун/Ней-Гун), медитация и търсене на здравен ефект (връзките с традиционната китайска медицина) от тренировките – нещо което подчертано липсва в „гимнастиката У-Шу”. От друга страна като психо-физическа култура Кунг-фу е полезна както за възпитанието и израстването на младите хора, но също така е подходящо за всякакви възрастови групи. В Кунг-Фу не е рядкост да видите пракикуващи от двата пола на почтена възраст 70-80-90 години; и това е по-скоро норма, а не изключение! В заключение Кунг-Фу е не само спорт и психо-физическа култура, но и начин на живот, който гарантира здраве, жизненост, висок дух и просперитет на нацията.
5) КЛАСИФИКАЦИЯ НА СТИЛОВЕТЕ В КУНГ-ФУ
Специалистите и лаиците винаги са спорели за броя на стиловете в Кунг-Фу; едни посочват цифрата 500, други даже говорят за 1000 стила. Кое е истината? През 80-те години на миналия век по инициатива на Общо китайската асоциация по У-Шу съвместно с Министерството на спорта на Китай се подема една национална кампания за описване на традиционните стилове, събиране на информация, интервюиране и заснимане на стари майстори, издирване на стари ръкописи за Кунг-фу и старинни оръжия. Кампанията трае 3 години и в нея участват над 3000 доброволци и специалисти от цял Китай. В резултат са описани и документирани надлежно 130 основни стила (някои считани за изчезнали), открити са над 350 старинни ръкописи и хиляди оръжия (някои още от дин. Тан) и са записани 400 часа видеоматериали с традиционни стари майстори (някои от тях починали на скоро след това), което ги прави още по-ценни. Така, че в момента можем със сигурност да посочим наличието на 130 основни стила на Кунг-Фу, които с разновидностите и подстиловете наистина стават няколкостотин, но основните стилове са твърдо 130. Това значително облекчава тяхната класификация по групи, на които ще направим разбивка и кратък анализ и характерни примери.
1. Групи стилове според преобладаващите техники.
- хватови (Шуай-Дзяо, Цин-На).
- ударни (Ба-Дзи, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Хун-Цюан, Чуо-Дзяо).
- хватово-ударни (Тай-Дзи, Уин-Чун, Син-И, Ба-Гуа, Ин-Джао-Кунг, И-Ли-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джийт-Куон-До).
2. На географски признак.
- северни (с преобладаване на ритащи техники и бой на дълга дистанция) – Тай-Дзу-Чан-Цюан, Чуо-Дзяо, Северен Шаолин-Цюан, Тан-Туй, Лохан Цюан, Тан-Лан-Цюан, Пи-Гуа-Цюан, Ми-Дзун-Цюан.
- южни (с преобладаване на юмручни техники и бой на къса дистанция) – Хун-Гар, Чой-Ли-Фут, Уин-Чун, Бей-Хъ-Цюан, Южен Шаолин-Цюан, Бай-Мей.
3. На философско-религиозен признак.
- будистки (Шаолин-Пай и Ъмей-Пай).
- даоски (Удан-Пай, Ъмей-Пай, Хуашан-Пай, Кун-Лун-Пай).
- тибетски (Лама Кунг-Фу, Пак-Хок-Пай, Боабом, Хоп-Гар).
- мюсюлмански (Джа-Цюан, Хънански стил на Син-И).
- конфуциански и др.
4. Кунг-Фу стилове на националните малцинства.
Това са сравнително малка група стилове, но трябва да се има предвид, че в Китай има 53 етнически групи и национални „малцинства” някои от, които наброяват до 50 млн. души.
5. „Външни стилове” (Уай-Дзя) и „вътрешни стилове” (Ней-Дзя).
- външни (Шаолин-Цюан, Ба-Дзи, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Уин-Чун, Тан-Лан, Хун-Гар).
- вътрешни (Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Лю-Хъ-Ба-Фа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, И-Ли-Цюан, Ней-Дзя-Цюан).
Тук трябва да отбележим, че класифицирането на стиловете на „външни” и „вътрешни” е доста условно, защото повечето външни или „твърди” стилове също имат раздел за вътрешна работа (Ци-Гун/Ней-Гун). Майсторът Сун Лутан отбелязва, че всички стилове на Кунг-Фу, които наблягат на работа с коремния център (дантян) са вътрешни, а тези които пренебрегват този вид практика са външни. Има и други определения за термините „външни” и „вътрешни” стилове изхождайки от друга логика.
6. Подражателни стилове (Сян-Син-Цюан).
Това са обикновено стилове на животните, пияния, лудия и т.н., като: Ху-Цюан („Бокс на Тигъра”), Хоу-Цюан („Маймунски бокс”), Дзи-Цюан („Бокс на Петела”), Тан-Лан-Цюан („Бокс на Богомолката”), Шъ-Цюан („Змийски бокс”), Дзуй-Цюан („Пиян бокс”), Гоу-Цюан („Кучешки бокс”) и др.
6) ЕВОЛЮЦИЯ НА ФОРМИТЕ (ТАОЛУ) И ОРЪЖИЯТА В КУНГ-ФУ
Формите или комплексите (таолу) в Кунг-Фу са едни от основните тренировъчни методи и присъстват в повечето традиционни стилове. В някои стилове обаче като И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Дзу-Ян-Мън, Джийт-Куон-До и И-Ли-Цюан формите липсват или са силно редуцирани; в другите стилове обаче формите са една неотменна традиция и важен елемнт от тренировката.
Както вече изяснихме формите на Кунг-Фу възникват някъде през династия Хан малко преди новата ера. През вековете те непрекъснато се развиват и усъвършенстват. Формите таолу (букв. „пътечка”) съдържат всички основни техники на стила и са „запазена марка” за всеки стил. По принцип всеки традиционен стил има такива форми, които варират по брой и големина (брой техники и сложност). Обикновено повечето традиционни стилове съдържат до 5-6 такива форми и те се упражняват цял живот, паралено с изучаването на отделните техники, бойните приложения (юнфа), договорените и свободните двубои. В някои стилове като Тай-Дзи-Цюан и Ба-Гуа-Джан например има по една или две дълги юмручни форми и няколко с оръжие; в Уин-Чун има 5 форми (три юмручни, една за дървен манекен и две с оръжия), в Син-И-Цюан броя на формите също не е голям и те са силно стилизирани и изчистени, същото важи и за Ба-Дзи-Цюан; докато други стилове например като Чой-Ли-Фут имат над 20 различни форми; в Шаолин-Пай и Удан-Пай също има огромен брой форми. Общо в Кунг-Фу съществуват няколко хиляди форми/комплекси както с оръжие, така и без него, а също и форми за двама (Дуй-Лян).
Изследвайки еволюцията на формите се отчита следното: в началните ранни етапи, формите са изключително изчистени и стилизирани и имат малко на брой техники. В началото те представлявали просто навързани верижно няколко комбинации, които се упражнявали и с партньор. Постепенно формите започват да се усложняват и това съвпада с по-широкото разпространение и популяризиране на Кунг-Фу, когато майсторите участвали в турнири или правели публични демонстрации. За да впечатляват публиката различните циркови трупи, пътуващи артисти и странствуващи майстори добавят във формите допълнителни елементи, скокове, акробатични елементи и др., които ги правели по-атрактивни. Този процес особено много се задълбочава по времето на последната династия Цин. Във връзка с това, някои традиционни майстори от началото на 20 век отбелязват със съжаление, че с усложняването на формите и стиловете започнал да се загубва и техния изначален смисъл, който е бил заложен в архитиповете на традиционните стилове. Във връзка с това препоръката към практикуващите е, да се изследват и отдиференцират именно тези изначални архитипове и практиката да се съсредоточи изключително върху тях, което ще подобри както бойния потенциал на трениращите, така и ще запази същината на стила.
Що се отнася до оръжията в Кунг-Фу то трябва да се отбележи неразривната връзка между оръжията и юмручните форми и техники и тяхното взаимно влияние. Исторически, почти до края на 18 и даже и през 19 век, Кунг-Фу се е практикувало изключително с оръжие на първо място и едва на втори план с голи ръце. В днешно време е обратното, но се наблюдава и едно възраждане на практиките с оръжие; като оръжията се използват повече като тренировъчни уреди даващи ценни качества, а не толкова като оръжия в тесния смисъл. Не трябва обаче да забравяме, че някои от тези традиционни оръжия дори и днес не са загубили актуалност именно като оръжия, особено късите и скритите оръжия.
По принцип наборът от оръжия използвани в Кунг-Фу е доста голям и наброява около 108 вида оръжия (това е разширения набор). Малкия набор е доста по-редуциран и обхваща т.нар. „18 класически оръжия”, които са систематизирани още от ханския император У Ди (107 пр. Хр.): пика мао, пика шо, бастун, сабя, копие с кука, желязна палка дзиен, камшик, меч, боздуган, бойни куки (коу), тризъбец, лък, бойна секира, брадва, щит, вила и дълга тояга. По-късно през следващите династии този набор периодично се е променял и в наше време окончателно е установен на следните видове оръжия в Кунг-Фу: меч (дзиен), сабя (дао), тояга (гун), копие (цян), алебарда (да дао), секири (чифт), бойни куки (коу), тризъбец (шан ча), железен камшик с 9 секции (джъю джие бян), боздуган (чуй), сърповидна алебарда (тан), дълга бойна секира (юе), бастун (барн), верига с железни топки в двата края (муо син), ратанов щит, копие с връх като орлова лапа (джуа), въжено копие (шън бяо) и трисекционна тояга (сан дзие гун) (19).
От този огромен арсенал, традиционните майстори обикновено специализират в едно или две оръжия, които владеят до съвършенство. Четирите главни оръжия, които могат да се видят в почти всички стилове на Кунг-Фу са: тояга, меч, сабя и копие, с които се работи съобразно принципите стила по строго определени форми (таолу).
7) ИСТОРИЯ НА ДВУБОИТЕ САН-ДА/САН-ШОУ
Както вече изяснихме, първите турнири по Кунг-Фу се появяват още преди новата ера и съвпадат по време с първите древни олимпиади в Елада и елинистичния свят; някои дори са по-стари от тях. При династията Джоу (12-3 в. пр. Хр.) съществувал обичай на турнирни боеве без оръжие – Сян-Бо, което произлезло от изкуството Дзюеди. Сян-Бо включвало в себе си захвати, юмручен бой, хвърляния и удушаващи техники. Тези турнири спомагали за развитието на бойните умения в Кунг-Фу и в тях участвали предимно професионалисти. Хрониките гласят, че цар Син Джоу (11 в. пр. Хр.) последния владетел на династия Шан-Ин (16-11 в. пр. Хр.) имал зъл нрав и под влияние на своята любима наложница Дадзъ често устройвал в двореца „гладиаторски игри” и бил голям любител на бойните изкуства, които и самият той практикувал. Цар Син Джоу бил необикновено силен и можел с юмрук да убива по 9 бика подред и да поддържа с ръце покрива на дома заменяйки подпорните стълбове..... (38).
Китайската дума "Сан-Да" буквално означава "неканонизирани удари" или "свободни удари", а другия термин за свободни двубои Сан-Шоу означава „три ръце“ или „три сблъсъка на ръцете“ („разпръскване на ръцете“); т.е. и в двата случая става въпрос за свободен бой. Това е в противовес на канонизираните техники, които се изучават във формите и комплексите (таолу) и договорените двубои или форми за двама (Дуй-Лян). Във всеки стил на Кунг-Фу съществуват различни форми за упражнения по двойки, които се наричат Дуй-Лян. Думата "дуй" означава"да си срещу нещо или някого" или да бъдеш "в двойка с нещо или някого". Така в превод, "дуй лян" означава "тренировка по двама". Във формите Дуй-Лян всички движения на всички техники и придвижвания на участниците са предварително уговорени и стандартизирани за съответния стил. Това позволява правилно да се оттренира ритъма на движението в техниките, прилагането им в нужния момент (тайминга), прилагането на силата в нужния момент и упражняване на чувството за правилна дистанция. Но за да се прилагат прийомите в реалния бой е нужно умение да се реагира правилно в неочаквано възникнала ситуация. Именно за това служи Сан- Да/Сан-Шоу, където участниците прилагат всякакви техники, без предварителна уговорка. Тук ще използаваме предимно термина Сан-Да с уговорката, че става въпрос именно за традиционната система, а не за съвременния спортен вариант, който също ще бъде описан.
Китайците много са се биели и провеждали войни през всички времена, особено в по-ранните периоди преди обединението на Китай в империя. Така например през периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.), за 240 години били проведени 480 войни, а през периода „Воюващи царства” (403-221 г. пр. Хр.) за 182 години – повече от 100 войни.
В документи от периода "Пролети и есени" (6-3 в. пр.Хр.) се споменава също за Сян-Бо (букв. "взаимно блъскане" или „двубой“). През 1975 г. по време на разкопки в планината Фън Хуан Шан, в един гроб от времето на династия Цин (221-206 г. пр.Хр.) бил намерен гребен, на гърба на който били цветно изобразени хора, водещи схватка на платформа; това са т.нар. Лей-Тай („Двубои на платформа „), които стават много популярни в средновековието и по-късно. В 3-ти в. пр.Хр. Сян-Бо било адаптирано за състезания, имало ясни правила и съдии. Боевете се провеждали на специална платформа или арена (Лей-Тай); включвали хвърляния и удари с ръце и крака. Тази система получила названието Шоу-Бо (38).
Има изображения на схватки на почти всички фрески от династия Хан (206 г. пр.Хр. – 220 г. сл. Хр.) и тогава те били много популярни и поддържани от имперторите и висшите сановници.
В текстове от 6-10 век се споменава също за Шоу-Бо – ("ръкопашна схватка" или Дзюе-Ди ("схватка"), които имат древен произход. Ето пример за подобен текст: "Императора от династия Късен Тан (923 – 936 г.) бил много енергичен, обичал както да гледа Дзюе-Ди, така и да участва. Веднъж решил да победи в двубой Мен Гуан, но отначало се уговорил с чиновниците, противника да не се поддава лесно. Мен Гуан отстъпил четири пъти, но след като бил съборен от удар и заключен, ударил с ръка императора и го повалил, за което получил окръг Ю и званието „цзие ду шъ“. От текста се вижда, че в схватките се използвали както удари, така и борцови прийоми. По текста могат да се определят следните общи черти на традицията на публичните двубои и турнири в Китай: двубоите се водели на квадратна платформа, нямало разделение на категории, нямало защитно облекло, използвали се всякакви техники, победителя получавал награда или ценен приз и се ползвал със всеобщо уважение.
През династия Сун (960 – 1279 г.) ръкопашния бой бил въведен в качеството на средство за физическо възпитание в армията и в столичния щаб за отбрана на държавата била построена специална платформа за двубои, наричана "Лей-Тай" (с този термин се обозначавала както самата платформа, така и боевете провеждани на нея). Бойци от всички краища на империята идвали да мерят сили там. Правилата забранявали "недостатъчни захвати" и "стягане на панталоните". Разрешени били удари и хвърляния, ножици с крака. На победителя връчвали знамена, сребърни съдове, копринени дрехи, коне и пр.
Династия Мин (1368 – 1644 г.) влязла в историята като "златния век на Кунг-Фу" и Лей-Тай са били много популярни по това време. На колоните от двете страни на платформата за подгряване на атмосферата провесвали надписи от рода на "удара на свирепия тигър от южните планини" или "ритника на водния дракон от северните морета". За да няма спорове кой е победил, преди боя двамата участници подписвали документ "на живот и смърт", без подписването на който никой не бил допускан до боевете. В годините на управлението на манчжурската династия Цин (1644 – 1911 г.) Лей-Тай широко се разпространили сред народа, а също много популярна била и борбата Шуай-Дзяо и монголската борба. По време на някакъв местен празник например, организаторите построявали платформа на открито и приемали предизвикателствата на всички желаещи. Никакви предварителни атестации, регистрации и пр. не се изисквали, нужно било само боеца гръмко да обяви кой е, от къде е и коя школа представлява. Това не са били спортни двубои в днешния смисъл и смъртта на участник било нещо съвсем нормално; именно за това да излязат на платформата рискували само изключително уверени в своето майсторство хора, което само по себе си говори за високото ниво на боевете по онова време. През 1911г. в Китай избухва буржуазната революция. Както се случва след всички революции, започнали промени. Китайските бойни изкуства започнали да ги наричат Гуо-Шу ("Национално Изкуство") и в резултат на поддръжката на богати спонсори, в това число и лица от правителството и военните лидери, през 1928 г. в столицата Нандзин (Нанкинг) бил открит "Централен Институт по Гуо-Шу". За да се привлече вниманието на квалифицирани преподаватели и съответно - студенти, в Нандзин били организирани боеве на платформа от всекитайски мащаб. Преди това, специално нарочени за целта хора обикаляли по всички провинции на Китай и канели известни майстори. Тези боеве били наречени "Гуо Шу Гуо Као" ("Държавни Изпити по Гуо-Шу"). Продължителноста им била 10 дни. Боевете се провеждали на правоъгълна площадка, разрешени били всякакви прийоми, освен удари в очите, гърлото и слабините. Трябвало да победиш в два от три рунда, но рундовете не били фиксирани като време.
За да се види истинския облик на китайските бойните изкуства, през 1929 г. в Чжъдзянския провинциален Институт в град Ханджоу било проведено "Общо събрание на неформалното Гуо-Шу"; сред народа той добива популярност като „Национален турнир по Лей-Тай”. В него взели участие 345 души, минали през сериозен подбор и представящи 12 провинции и 4 големи града, от тях 125 взели участие в състезанията по Лей-Тай (свободни двубои). Най-възрастния участник бил Жун Дзенхуей от Фънхуа на 68 години, а най-младия участник бил Лин Бяо от Вънджоу – на 7 години! За участие в тези състезания била необходима препоръка. Ако след изпълнението на форма (таолу) от даден участник, възникнат у комисията сериозни съмнения по отношение на неговата препоръка, то тогава се опитвали да уговорят въпросния участник да се откаже от схватките. Платформата за боевете била висока 1,3 метра, дълга 20 метра и широка 18,6 метра. Правилника изобилствал с "пукнатини", наложило се да го коригират няколко пъти в хода на състезанието. Накрая било решено, че "юмрука и стъпалото са еднакво равноправни, може да се удря по всички части на тялото". За Лей-Тай нямало теглови категории и защитно облекло (ръкавици и каски); на практика били разрешени всички видове удари и техники, като били забранени единствено ударите в очите, слабините и душенето.
Турнирът продължил над 10 дни и на него се стекли десетки хиляди хора от цял Китай, обикновени хора и специалисти по Кун-Фу, включително и такива от чужбина. Въпреки , че формално турнирът бил отворен за всички, никой от чуждестранните гости – майстори и атлети от Русия, Япония и Америка или други практикуващи от Китай не се осмелил да участва поради високото ниво и суровите правила. Както отбелязва един от участниците в своите мемоари – майсторът Джао Даосин (специалист по Син-И, И-Цюан и Ба-Гуа) от Тяндзин:”Никой от страничните хора не се осмели да вземе участие в турнира. Тези „ортодоксални наследници на бойните изкуства” независимо от това било те монаси или местни майстори, щяха да бъдат или пребити или опозорени. Регистрирайки се, всеки от участниците се представял като принадлежащ към даден традиционен стил, но всеки от тях тайно отработвал и собствени техники”.....
За да бъдат оценките обективни се събрало съдийско жури от 29 известни майстори на Кунг-Фу от цял Китай, представители на различни школи и стилове.
В първия ден на представянето съдиите, инспекторите и участниците демонстрирали повече от 500 различни форми (таолу), без оръжие и с оръжие; били представени повече от 30 стила на Кунг-Фу, в това число: Удан, Шаолин, Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Мей-Хуа, Дзъйжан-Мън, Джа-Цюан, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Шуай-Дзяо, И-Цюан, Тан-Лан и др. В следващите дни започнали и същинските състезания. За отбелязване е, че в двубоите Лей-Тай провеждани по системата на пряка елиминация, много от участниците отпаднали поради получени травми и то най-вече такива по главата или крайниците. Майсторът Уан Лайшен от стила Дзъй-Жан-Мън-Цюан („Естествен бокс”) бил дисквалифициран за целенасочени удари в очите на противника. По-късно той се появил на друг такъв голям турнир и отново нарушил правилата с удари в очите, които се използват в този стил. Успели да го изгонят от турнира едва след като старите майстори го заплашили, че ще го убият..... Този епизод показва каква воинствена и напрегната атмосфера съпътствала турнира. Някои други майстори на Кунг-Фу с огромни школи, авторитет и последователи и с перфектни умения също били развенчани на тези турнири. Анализът на това показва, че въпреки добрата си специализация в съответна област или техника на Кунг-Фу (примерно употреба на „Желязна Длан” или други умения), те не са достатъчни сами по себе си за успешното провеждане на свободни боеве. Парадоксалното е, че победители в схватките ставали предимно хора с по-богат опит именно в двубоите, а не майсторите със специални умения, които можели да чупят тухли, каменни плочи или „колекционерите на форми”. Виждало се, че може да се удържи победа както за сметка на груба сила и бруталност, така и с помоща на изкуство и дълбоко умение („цяо да”), шлифовано в множество битки и специална тренировка.
Ето и финалната класация от този турнир:
1. Уан Дзъйцин (Шаолин-Цюан и Шуай-Дзяо).
2. Джу Голлю (Син-И-Цюан и Бокс).
3. Джан Дянцин (Фан-Дзъ-Цюан, Шуай-Дзяо и И-Цюан).
4. Цао Янхай (Ми-Дзун-Цюан, Тун-Бей-Цюан, Пи-Гуа-Цюан и Син-И-Цюан).
5. Сю Фъншан (Син-И-Цюан).
6. Ма Чънджи (Шаолин-Цюан, Син-И-Цюан).
7. Хан Цинтан (Тан-Лан-Цюан, Тай Дзу Чан-Цюан, Цин-На).
8. Уан Чаншън (Джа-Цюан).
9. Джу Джънлин (Тай-И-Мън-Цюан).
10. Джан Сяоцай (Джа-Цюан).
11. Гао Дзолин.
12. Юе Ся (Ба-Гуа-Джан).
13. Джао Даосин (Син-И-Цюан, Ба-Гуа-Джан, И-Цюан).
През 1933 г. Централния Институт по Гуо-Шу провел вторите "Гуо Шу Гуо Као". Било ясно, че не е редно да се провеждат смъртоносни боеве, от друга страна правилата ограничавали реалността на боевете. Било решено да се забранят "смъртоносни удари по точки" (Тиен-Сюъ/Дим-Мак), тъй като удачното им прилагане е нежелателно, а ефективността на имитацията е невъзможно да се установи; всичко останало, включително захват за косите, било разрешено. Освен ръкопашните боеве, били проведени и състезания по китайска борба – Шуай-Цзяо, европейски бокс, боеве с късо и дълго оръжие. Участвали представители от болшинството провинции и големи градове на Китай, в чуждестранните делегации числото на участниците надвишавало сто. Но далече всички не били майстори, и толкова свободните правила карали участниците да се замислят преди всичко за собствената си безопасност, в резултат на което в болшинството схватки участниците не смеели да атакуват, а само избягвали евентуалните вяли атаки на също толкова нерешителния противник. Вестниците писали по този повод: "Съревнованията по Гуо-Шу достигнаха нивото на боевете с петли".
Същата година се състояло и "Всекитайско Спортно Общо събрание", където се опитали да проведат боевете по новому - в защитно снаряжение, използвайки бейзболни нагръдници и следства за защита на краката от футбола, забранени били удари в главата и слабините, контрол на времето по старому отсъствал. В резултат на това, схватките започнали да приличат на борба, някои боеве продължавали повече от час. Вестниците критично отбелязали: "Боевете в Гуо-Шу заприличаха на корида". Станало ясно, че западния път на развитие на бойните изкуства, т.е. създаването на системи от правила и организации за състезания води до задънена улица: стремежа към безопасност на участниците снижава реалистичността на боя, а прийомите ефективни в реалния бой стават безполезни за победа в бой с правила. За да се провеждат успешни състезания, трябвало да се търси някакъв компромис между реалистичност и безопастност.
След като в Китай завземат властта комунистите (в 1949 г.), те се опитали въобще да изтрият от паметта на хората, че Кунг-Фу/У-Шу - това е БОЙНО ИЗКУСТВО. Започнали да развиват "Гимнастиката У-Шу", основана на изпълнението на форми, прийомите на реалния бой преподавали само някои стари майстори, рискувайки при това, особено в годините на „Културната Революция” да попаднат в пресата на държавната машина.
Извън Китай, в това число и преди преминаването на Хонконг и Макао към Китай, в Тайван и Югоизточна Азия още от 60-те години на 20 век се провеждат турнири по Кунг-Фу, Кън-Тао и Гуо-Шу (тип Лей-Тай и Сан-Шоу; в Хонконг – Конг-Сао), а също и смесени турнири с други бойни изкуства по старите правила за свободен бой и на пълен контакт. Тези турнири и досега продължават да се провеждат от различни международни организации в САЩ, Тайван, Европа, Южна Америка и в Югоизточна Азия.
През 1979 г. китайското правителство и спортни власти взимат решение за разработка на нова форма на състезание по У-Шу - боевете Сан-Шоу. С рекламна цел, за да се внуши, че се възраждат старите традиции на Кунг-Фу/У-Шу, често те били наричани Сан-Да или Лей-Тай. Старите майстори били дълбоко възмутени: те прекрасно помнели до какво довели опитите през 30 - те години с боевете с правила. От друга страна, израстнали няколко поколения, които не са виждали истински Лей-Тай и те приемали официалната версия за чиста монета. В резултат на това, в много страни, под "Сан-Да" започват да разбират именно официалния държавен "китайски кик бокс с хвърляния", а не абсолютно свободен бой, както винаги е било в хилядолетната традиция на Кунг-Фу. Въпреки това при учредяването на Международната федерация по У-Шу (IWF) през 1990 г. в Пекин, китайците правят опит да извадят от програмата дисциплината Сан-Да и да останат само състезанията по модифицирани форми (таолу). Под натиска на западните делегации (в това число и пишещия тези редове, като участник), Сан-Да е приета в програмата, но със силно орязан и осакатен спортен правилник с множество излишни ограничения. Тази неправда е коригирана към днешна дата с по-съвършени и реалистични правилници, придържащи се към традиционните стилове и промотирани от Световната федерация по традиционно Кунг-Фу (WTKF), Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ) и други международни организации разиващи традиционните стилове в противовес на „гимнастиката У-Шу“, която няма нищо общо с тях.
През последните години в Китай се появиха и един нов тип турнири по Кунг-Фу, които се опитват да промотират и рекламират традиционните стилове по пътя на шоуто, атракцията, рекламата и чрез забавление на публиката, подобно на съвременния американски Кеч. Те се провеждат на кръгла платформа (намек за турнирите Лей-Тай), но правилата са така съставени, че мачовете са почти като нагласени и близки до преаранжираните договорени форми за двама Дуй-Лян. Защитна екипировка за главата и ръкавици на практика липсват; състезателите имат само наглезенки и някакви защитни жилетки поставени неизвестно защо под екипа. Ударите в главата са забранени, а тези в корпуса са на семи-контакт; използват се борцови техники, събаряния, ритници и удари. Вероятно има и други ограничения защото общо взето схватките протичат като нещо средно между свободни „бутащи ръце”, борба, Кик-Бокс, Кеч (шоу техники) и дърпане. Традиционните техники така и не се виждат отчетливо, въпреки гръмкото обявяване на разните стилове (тия срещу ония и т.н.), което се прави по-скоро за ангажиране вниманието на публиката, придаване на тежест и уж някаква връзка с традицията. Това според вижданията на автора е поредната деградация на бойните изкуства и неуспешен опит за представянето им на широката публика.
8) СТРУКТУРА И ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ АТРИБУТИ НА ТРАДИЦИОННИЯ СТИЛ
1. Базови упражнения (дзибънгун).
2. Специални упражнения (гунфа).
3. Базови техники и „неканонични удари”.
4. Форми или комплекси (таолу).
5. Работа с традиционни оръжия (ци се/мо хай).
6. Работа с вътрешната енергия – Ци-Гун/Ней-Гун.
7. Работа с уреди и тренажори.
8. Работа по двойки.
- подготвителни упражнения.
- бойни приложения (юнфа).
- „бутащи” или „лепкави ръце” (туй шоу, чи-сао).
- форми за двама с голи ръце и с оръжие (дуй лян).
- свободен двубой (сан-шоу, сан-да).
- свободен двубой с оръжие и защитно облекло.
9. Теоретична база – история, философия, принципи, класически текстове, научни изследвания, педагогика и др.
10. Изучаване на виталните точки (Тиен-Сюъ/Дим-Мак), лечебни практики и спешна реанимация.
БИБЛИОГРАФИЯ
НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК:
1. Авдиев, В.И. „История на древния Изток”, изд. „Наука и изкуство”, София, 1977 г.
2. Александров, Д. ; “Азиатски бойни изкуства – произход, история и развитие”; 3 тома, непубликуван ръкопис, София, 1986 г.
3. Александров, Д. „Син-И-Цюан есенцията на бойните изкуства”, Eurasia Publishers, София, 1992 г.
4. Александров, Д. „Па-Куа-Джан; бойната стратегия в осемте посоки”, ИК „Загер”, София, 1993 г.
5. Александров, Д. „Унищожителната бойна мощ на Син-И-Цюан”, изд. „Витезда”, гр. Стара Загора, 1996 г.
6. Александров, Д. „Ортодоксален Тай-Дзи-Цюан; традицията на фамилията Чен”, том 1, изд. Shambala Books, София, 1997 г.
7. Александров, Д. „Бойните техники на Тай-Дзи-Цюан; традицията на фамилията Ян”, сборник, ИК „Златен Дракон”, София, 1998 г.
8. Александров, Д. „Бойни изкуства и военно дело на древните българи”, поредица „Българска вечност” том 15, изд. „Тангра ТанНакРа”, София, 1999 г.
9. Александров, Д. „Традиционен Шаолин-Цюан; Северен Шаолин”, том 1 (сборник), ИК „Златен Дракон”, София, 1999 г.
10. Александров, Д. „Традиционен Шаолин-Цюан; Южен Шаолин”, том 2 (сборник), ИК „Златен Дракон”, София, 2007 г.
11. Александров, Д. „Смъртоносните захвати на Чин-На”, ИК „Златен Дракон”, София, 2002 г.
12. Александров, Д. „Всеобхватен Син-И-Цюан”, сборник, ИК „Златен Дракон”, София, 2004 г.
13. Александров, Д. „Ортодоксален Тай-Дзи-Цюан; традицията на фамилията Чън”, сборник, том 2, изд. Shambala Books, София, 2006 г.
14. Александров, Д. „Всеобхватна Ба-Гуа-Джан; майсторски курс”, изд. Shambala Books, София, 2008 г.
15. Гъ Хун „Баопудзъ; Мъдрецът обемащ пустотата”, (превод от китайски) изд. Shambala Books, София, 2003 г.
16. Джао Бичън „Даоистка вътрешна алхимия”, изд. Shambala Books, София, 1997 г.
17. Димитров, Красимир „Тайдзицюан стил Ян”, изд. „Стено”, София, 1993 г.
18. Данов, Христо М.; Янакиева, Милка М. „Искри от древността”, Народна просвета, София 1973 г.
19. Иванов, Ивайло „У-Шу стилове и школи”, сборник, изд. Shambala Books, София, 2002 г.
20. Йошидзо, К.; Кавамура Т.; Дайго Т.; Осава Й.; “Кодокан Джудо”, Медицина и физкултура, София, 1970 г.
21. Йорданов, Стефан „Тракийският воин; проучвания върху военната и социалната история на древна Тракия”, „Фабер”, Велико Търново, 2000 г.
22. Йоновски, Иво „Древните воини по българските земи - траките”, VII в. Пр. Хр. – II в. сл. Хр., изд. „Книгомания”ЕООД, София, 2010 г.
23. Киндер, Херман; Хигелман, Вернер „Атлас световна история” 1 и 2 том, изд. „Летера”, Пловдив, 1999 г.
24. Лии Инан „Секрети на Желязната Длан”, практическо ръководство, ИК „Златен Дракон”, София, 1998 г.
25. Лин Хоушен; Ло Пейюй „Секрети на китайската медицина; 300 въпроса за Ци-Гун”, ИК „Златен Дракон”, София, 1998 г.
26. Люй Бин (Люй Дунбин) „Тайната на Златното цвете; изкуството за продължаване на човешкия живот”, изд. Shambala Books, София, 2011 г.
27. Макивиди, Колин „Атлас по история на стария свят”, Херон прес, София, 1996 г.
28. Макивиди, Колин „Атлас по история на Средните векове”, Херон прес, София, 2000 г.
29. Олсън, Стюард Олв „Класическа книга на Нефритения император за запечатване на ума”, изд. „Аратрон”, София, 2009 г.
30. Олсън, Стюард Олв „Учението за Ци-Гун на един безсмъртен даоист”, изд. „Аратрон”, София, 2009 г.
31. Смит, Робърт „Китайски бокс; майстори и школи”, изд. Shambala Books, София, 1995 г.
32. Спиридонов, Тошо „Учебен атлас Стара история”, Formae Orbis Historici - 1, София, 1991 г.
33. Спиридонов, Тошо „Thracia Antiqua”, Formae Orbis Historici - 2, София, 1992 г.
34. Уан Суанджи „Да-Чен-Цюан”, изд. „Хелиопол”, София, 1994 г.
35. Уешиба, К.; “Айкидо”, Хелиопол, София,1994 г.
36. Уешиба, К.; “Духът на Айкидо”, Хелиопол, София, 1994 г.
НА РУСКИ ЕЗИК:
37. Горбылев, Алексей „Становление Сито-рю Каратэ До”, „Будо-Спорт”, Москва, 2003
38. Долин, А.А.; Маслов, А.А. „Истоки У-Шу”, Москва, 1990 г.
39. Коровкин, Ф.П. „История древнего мира”, „Просвещение”, Москва, 1986 г.
40. Кун, Ласло „Всеобщая история физической культуры и спорта”, изд. „Радуга”, Москва, 1982
41. Малявин, В.В. „Боевые искусства; Китай, Япония”, изд. „Астрель”, изд. АСТ, Москва, 2002
42. Сугавара, Тецутака; Лю Чжиан Син „Айкидо и китайские боевые искусства”, 1-2 том, „Феникс”, Ростов на Дону, 2000
43. Цзи Цзяньчэн; „Техника самообороны Дуанда: 84 приема самозащиты”, пер. с китайского – Москва, 1992 г.
44. Чжан Юкун „100 вопросов по У-Шу”, изд. „София”, Киев, 1996 г.
НА ФРЕНСКИ ЕЗИК:
45. Habersetzer, R.; Decouvrir le Ju-Jitsu, Amphora, Paris, 1989
46. Habersetzer, R.; Kung-Fu de Combat techniques du Shaolin, Amphora, Paris, 1986
47. Bilokur, N.G.; Decouvrir l’Aikido, Amphora, Paris, 1989
НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК:
48. Crudelli, Chris; The Way of the Warrior; martial arts and fighting skills from around the world, Dorling Kindersiey Ltd, London, 2008
49. Draeger, Donn F. The Wepons and Fighting Arts of Indonesia, Charles E. Tuttle Company, Tokyo, 1972
50. Feng Zhiqiang; Feng Dabiao; Chen Xiaowang. Chen style Taijiquan, Hai Feng Publishing Co. Hong Kong, 1984
51. Shioda, G.; Dynamic Aikido, Kodansha I.l.Ltd, Tokyo, 1974
52. Saito, M.; Traditional Aikido, lol. 1-5, Japan Publications Trading Co., Tokyo, 1978
53. Wang Xinde; Simplified capture skills, Hai Feng Publishing Co., Hong Kong, 1983
54. Westbrook, A.; Ratti o.; Aikido and the dynamic sphere, Strand Book Co., Ipon, Malaysia, 1974
55. Tohei, K.; Aikido – the co-ordination of mind and body for selfdefense, souvenir Press, London 1982
56. Yang Jwing Ming; Analiysis of Shaolin Chin Na – instruktor’s manual, YMAA, Boston 1987
57. Yang Jwing Ming; Introduction to Ancient Chinese Weapons, Unique publications, California, 1985
58. Zhao Da Yuan; Practical Chin Na – a fetailed analysis of the art of seizin and locking, High Veiw Publications, California, 1993
НА КИТАЙСКИ ЕЗИК:
59. Гу Люсин; „Пао-Чуй Чен Шъ Тай-Дзи-Цюан”, Хай Фен, Хонг Конг, 1985г.
60. Сун Наи; „Практика на китайското У-Шу” (сборник), Ухан, 1993 г.
61. У Чжуннун; Изкуство на китайското Чин-На, Шаосин,1988 г.
62. Уан Уишен; „У-Данска школа” (Ней-Дзя) на Сун Ши, Хай Фен, Хонг Конг, 1993г.
63. Чън Сяоуан, „Чън Шъ Тай-Дзи-Цюан”, Пекин, 1984 г.
64. Шуй Уейсан, „Секретните техники на Цин-На”, Пекин, 1984 г.
НА ЯПОНСКИ ЕЗИК:
65. Ueshiba, K.; Aikido, Tokyo, 1972
66. Tomiki Aikido, Spots course, Tokyo, 1985.
МАТЕРИАЛИ ОТ ИНТЕРНЕТ:
http://zlaten-drakon.net/stat/002/stat_002.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/003/stat_003.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/006/stat_006.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/033/stat_033.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/017/stat_017.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/032/stat_032.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/026/stat_026.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/001/stat_001.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/021/stat_021.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/018/stat_018.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/035/stat_035.htm
http://zlaten-drakon.net/stat/034/stat_034.htm
http://doktora757.blog.bg/sport/2012/03/07/sin-i-ciuan-i-evropeiskiia-iumruchen-boi-sravnitelen-analiz.916579
http://doktora757.blog.bg/drugi/2012/01/07/sun-lutan-za-razdelianeto-na-quot-vytreshna-familiia-quot-i-.878716
http://doktora757.blog.bg/drugi/2011/12/09/djan-nian-lian-i-suei-kliuchovite-umeniia-v-tai-dzi-ciuan.864310
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/11/18/korenyt-na-silata-v-ba-gua-djan-quot-dlanta-na-8-te-mistichn.853029
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/11/17/di-guoiun-iztochnikyt-na-sila-v-sin-i-ciuan-quot-boks-na-nas.852388
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/11/17/di-guoiun-iztochnikyt-na-sila-v-sin-i-ciuan-quot-boks-na-nas.852388
http://doktora757.blog.bg/sport/2011/01/05/interviu-s-grandmaistor-ma-chuansiui-ekspert-v-ba-gua-i-drug.662231
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/10/29/djan-djuan-ot-gledna-tochka-na-i-ciuan.626826
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/09/01/kitaiskite-boini-izkustva-kung-fu-u-shu.599425
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/06/25/kitaiskoto-u-shu-kung-fu-pogled-otvytre-1-chast.567682
http://doktora757.blog.bg/sport/2010/06/25/kitaiskoto-u-shu-kung-fu-pogled-otvytre-2-chast.567697
http://www.taiji-bg.com/articles/wushu/w16.htm
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 3338
Блогрол
1. Моят сайт за бойни изкуства и психо-физическа култура
2. Най-големият български портал за бойни изкуства
3. Кунг-фу майстор на 116 г.
4. Световната конспирация срещу здравето
5. проф. Григорий Климов
6. Непознатата история
7. Любим линк
8. Любим линк
9. Двери на Православието
10. Пръст сложен където трябва!
11. Фондацията на д-р Матиас Рат
12. Исторически изследвания; история на България
13. Школа "Златен Дракон"; Кунг-Фу, традиционни бойни изкуства
14. "Онгъл" патриотична неформална организация
15. "Древна България" историческа група
16. "Големите 5 лъжи..." историческа група
17. Българска федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи
18. Школа "Златен Дракон" /втори сайт/
2. Най-големият български портал за бойни изкуства
3. Кунг-фу майстор на 116 г.
4. Световната конспирация срещу здравето
5. проф. Григорий Климов
6. Непознатата история
7. Любим линк
8. Любим линк
9. Двери на Православието
10. Пръст сложен където трябва!
11. Фондацията на д-р Матиас Рат
12. Исторически изследвания; история на България
13. Школа "Златен Дракон"; Кунг-Фу, традиционни бойни изкуства
14. "Онгъл" патриотична неформална организация
15. "Древна България" историческа група
16. "Големите 5 лъжи..." историческа група
17. Българска федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи
18. Школа "Златен Дракон" /втори сайт/
