Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.12.2009 22:14 - Българската позиция за гроба на кан Аспарух
Автор: doktora757 Категория: История   
Прочетен: 19747 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 09.09.2011 14:21


image

Българската позиция за гроба на кан Аспарух (Исперих, Есперих, Еспор)

д-р Дориян В. Александров

                                историческо дружество „Българска Орда - 1938”

 

         В науката винаги има място за съмнения и хипотези, още повече, когато се касае за история. Българската история обаче е достатъчно осакатявана и фалшифицирана, за да позволяваме това да се случва безотговорно и в наши дни. Що се касае за гроба на кан Аспарух (642-701 г.) ­ основателя на Дунавска България, трябва да бъдем особено внимателни в преценките си, за да не сме прекалено пристрастни. Когато обаче говорят фактите ­ и боговете трябва да мълчат, а случаят е точно такъв.
          От изложението на Георгий Шаповалов /негово интервю в украински вестник/ става ясно, че той преди всичко излага личната си позиция по случая, като не се опира на сериозни аргументи в полза на тезата си. Според него някои историци считат, че във Вознесенка е погребан кан Аспарух, а други считат, че това е погребение на киевския княз Светослав (964-972 г.), но той не казва кои са тези учени и какви са техните аргументи. Единственият, когото споменава, е проф. М. Милер, чийто описания (статията от 1951 г.) са повече географски, отколкото исторически. Коментирайки аргументите на нашия изследовател Георги Костов, Шаповалов се обосновава на устни разговори, но явно не е запознат с книгата на Костов, която излезе по-късно, след неговата смърт (1).
           Излагайки българската позиция ще се опра на заключенията на известни наши и чужди учени, а също и ще направим подробен анализ на находките открити в аналогично такова погребение в Малая Перешчепина, за което е доказано, че принадлежи на бащата на Аспарух ­ кан Кубрат (605-665 г.). Двете погребения и съкровищата открити в тях са идентични и могат да се използват за сравнителен анализ, както и с други подобни български находки от Старата Велика България V-VII в. (9,10).
             В защита на тезата, че Вознесенското съкровище е българско, и че това е именно гробът на кан Аспарух са се произнесли следните учени: Г.Ф. Корзухина, проф. Станчо Ваклинов, Димитров, Рашев, Георги Костов, проф. Георги Бакалов, проф. Петър Петров, проф. Светлана Плетньова, проф. Петер Юхас, акад. Омелян Прицак, проф. Димитър Овчаров и някои други, в това число и откривателя му В. Гринченко (1).
             Преди да започнем с анализа на погребалната находка и предметите, трябва да обърнем внимание на някои факти около съдбата на съкровището и неговите откриватели. Изхождайки от книгата на Костов (1) повечето от участниците в Днепропетровската археологическа експедиция през 30-те години на миналия век са интернирани, репресирани или разстреляни в сталинските концлагери (ГУЛАГ). Сред тях са акад. Д.И. Яворницки, В.А. Гринченко, В.Г. Короленко, М.М. Коцюбински, Д.И. Немирович-Данченко, П.К. Саксагански, И.Е. Репин, В.О. Ключовски, А.А. Потебня, М.Ф.Сумцов, Д.И. Багалий, С.С. Гамченко, П.К. Смоличев, А.Б. Доброволски, А.К. Тахтай и др. Те са преследвани от руснаците, както и украински националисти, борещи се за независима Украйна!.. Сам по себе си този факт говори много как са се разправяли с учените, искащи да правят честна наука и осмелили се да открият български находки, а не “славянски” или “хазарски”.
            Тези находки и досега стоят в прашните витрини на украинските и руски музеи и носят нищо не значещия и обиден за нас етикет ­ “кочевые” (номади, чергари). ...Това е явна несправедливост и фалшификация на българската древна история.
            След откриване на Вознесенското съкровище то умишлено или поради небрежно отношение е разпръснато в няколко музея. Има даже данни, че една част от златните предмети свързани с кан Аспарух се намират в музея в Тбилиси (Грузия). Тези находки, според нашия художник Григор Спиридонов са се намирали в подземните хранилища на музея, когато той го е посетил инкогнито през 1966 г. придружаван от един генерал от КГБ, който му показал съкровището. По думите на Спиридонов то съдържало множество златни предмети, съдове и оръжия, сред които и златен медалион ­ огърлица с образа на самия владетел ­ кан Аспарух!...
            На Спиридонов било разрешено да рисува изображението на медалиона и това копие се съхранява днес в София.
Твърде възможно е това да е друга находка свързана с древните българи от Старата Велика България, тъй като знаем, че във Фанагория и Крим, които са сравнително близо до Грузия, са открити много гробници на български благородници от рода Дуло.
            Откривателят на Вознесенското съкровище аргеологът Владимир Автономович Гринченко е имал архив, който е запазен. Докладът за откритието му обаче след 1932 г. отива в ръцете на вездесъщото КГБ. И Костов (1) и Пашов (15) потвърждават този факт, като изтъкват, че документите са били засекретени и по-късно цензурирани, но цензорите не допускат доклада на Гринченко да стане научна публикация и по-късно други съветски археолози го фалшифицират (15).

Датировка на съкровището

           Тъй като разликата в събитията ­ погребението на кан Аспарух (в 701 г.) и смъртта на княз Светослав (в 972 г.) е над два века, въпросът с датировката на находката е много важен.
           Шаповалов твърди, че Гринченко го датира от VIII век, като се позовава на посмъртната му публикация. Тя обаче е “редактирана” (т.е. фалшифицирана) под нечия диктовка от младата историчка А. Смоленко. Дори датировката да е от VIII век, не е ясно как тя се “вързва” с евентуалното погребение на княз Светослав, станало през 972 г., което вече е Х век? Георги Костов обаче, след големи перипетии попада на личния архив на Гринченко, съхраняван във “Видобецкия манастир” в Киев. Там написано собственоръчно от ръката на изследователя е отбелязано, че вероятни етнически носители на Вознесенското съкровище са древните българи. На няколко пъти е споменато името и на кан Аспарух. В оригиналния текст Гринченко датира Вознесенския археологически комплекс, трупоизгарянията и самото съкровище, че категорично са от VII век (1).

image

            Анализът на предметите показва, че това са български находки от края на VII век. Такова е заключението и на проф. Димитър Овчаров (5)и на Рашев (9, 10). В първоначалния спор, някои руски учени като Б.А. Рибаков и други се опитват да изкарат съкровището “славянско”. Това обаче е категорично отхвърлено от М.И. Артамонов, С.А. Плетньова, Г.Ф. Корзухина, А.К. Амброз и А.И. Семьонов, които причисляват находката към конните народи, стеснявайки фокуса върху авари, българи, угри и хазари (5). Корзухина директно посочва българите, а Плетньова доказва общите черти на съкровището с тези от паметниците на салтово-маяцката култура, които са български.
            Датировката на съкровището и другите находки от VII век убедително доказват, че те няма как да бъдат свързани с княз Светослав, който се появява на историческата сцена два века и половина по-късно!
Независимо от това ще посочим и други доказателства и факти в полза на тезата, че находките от Вознесенска са свързани с погребението на кан Аспарух и с древните българи.

1image  2image  3image  4image

5image  6image  7image  8image
9image   10image

1-2 – Монограмите на кан Кубрат. 3 – Монограмът на кан Органа (по Костов и Вернер), 4 – Монограмът на кан Аспарух от сребърния орел (по Овчаров). 5-8 – Византийски монограми (по Кох). 9 – Вознесенското съкровище като куп предмети (по Костов и Гринченко). 10 – Сребърният орел от знамено (бончука) на кан Аспарух (по Овчаров)


Погребалният обред

            Шаповалов и други автори, опитвайки се да изкарат Вознесенското съкровище “славянско”, изтъкват като аргумент погребалния обряд с трупоизгаряне, който според тях е изключителен приоритет на славяните. При находката обаче имаме два вида погребения чрез трупоизгаряне (приложено за владетеля) и трупополагане (за загиналите войни и знатни пълководци).
            И двата вида са познати на древните българи, плюс един трети вид, прилаган предимно за изтъкнати водачи и духовни личности (жреци, колобри, шамани и пр.), които се погребвали в клоните на голямо дърво или в дънера на дърво (7). Прилагането на трупоизгаряне и погребване заедно с бойните коне и оръжието (какъвто е случаят във Вознесенска) за владетел или пълководец се потвърждава и от Овчаров (5) и от Ваклинов (6). Овчаров изтъква, че колективното погребение (в случая 31 души) е също характерно за древните българи и дава пример с аналогични български находки ­ некропола в Нови пазар, погребението при с. Кюлевча, Шуменско и др. (5).
            Сравнявайки погребението на кан Аспарух с това на баща му кан Кубрат в Малая Перешчепина, се вижда, че те са идентични като обряд. Кан Кубрат също е погребан с трупоизгаряне, като прахът и останалите кости са поставени в дървено ковчеже, обковано със златни плочки и апликации (2). По подобен начин е погребан и трако-македонския цар Филип II (359-336 г. пр.Хр.) в гробницата от Вергина (Южна Тракия).
При последното погребение на Филип II обаче ковчежето-урна е изработено от масивно злато, с характерната за тракийската античност богатство и разточителство. Някои фалшификатори на историята от Гърция обявиха това съкровище за “гръцко”!...
           Опирайки се на свидетелствата на Михаил Милер за намерени няколко “корабни гвоздеи” при Вознесенското погребение ­ изгаряне, Шаповалов твърди, че княз Светослав бил погребан там, като го изгорили в речна ладия или кораб. Според него това бил славянски обичай ­ обред изгаряне в кораби и бил извършен от славяните, намиращи се в “околните многобройни славянски селища”.
           В тази теза има няколко слаби пункта:
           1. Обичаят за погребение с изгаряне в ладия или речен кораб (дракар) е характерен за викингите (варягите), които са се подвизавали през IХ-Х век по Днепър и другите големи реки в областта. Този обичай се е прилагал от тях само за знатен пълководец или благородник.
            2. В находката има гвоздеи (не знам по какъв критерий са определени като “корабни”), но те са само 2 броя. Едва ли някой може да сглоби кораб или лодка само с два пирона.
           3. В хрониките обаче се твърди, че войниците на Светослав са се придвижвали по реките с лодки еднодръвки (т.е. издълбани по примитивен и архаичен начин от ствола на цяло дърво), при които липсват пирони в конструкцията (11).
           4. Според авторитетни исторически атласи издадени в Европа ­ Макивиди (17) и Киндер и Хилгеман (8), в посочения период IХ-Х в. в района на Вознесенка не е имало никакви славянски поселения. Тези територии са били населявани от “черните българи” на кан Бат Боян, а по-късно от хазари, печенеги и кумани. При кан Крум (803-814 г.) и при цар Самуил (976-997 г.) североизточна граница на България е било долното течение на р. Днепър.
           5. В историческите хроники няма никакви конкретни данни за извършено погребение на княз Светослав. Единственото, което се споменава, е че е бил убит на праговете на р. Днепър от печенегите, когато се завръщал от похода си срещу България и Византия (11). Омелян Прицак, опирайки се на източника “Повесть временных лет”, съобщава, че “каганът на печенегите Куря (Кура) разбил армията на Светослав, която се връщала от поход срещу Византия. Самият Светослав бил убит и каганът според стария обичай на степите (т.е.) древния българо-хуноро-скитски обичай ­ бел. моя) му отсякъл главата и от черепа направил чаша, обковал я с метал и пил от нея” (12). От това става ясно, че княз Светослав не е бил погребван от своите, защото трупът му е станал плячка на печенегите...
           6. Шаповалов си противоречи, като изтъква, че Светослав е загинал на праговете на р. Днепър и че този праг край о. Хортица се намира на 90 км от Запорожие. Т.е. трупът на Светослав е превозен (неизвестно с какво?) на такова огромно разстояние за да бъде погребан именно на Вознесенка...
Явно на Шаповалов и на хората, които са го посъветвали да поддържа обречената си кауза, много им се иска на Вознесенка да е бил погребан княз Светослав.

Анализ на находките

           В изложението на Шаповалов учудващо липсва професионален анализ на находките. Не е ясно и дали той ги е виждал всичките (тъй като са в различни музеи) или се опира главно на публикацията на покойния Гринченко, която както разбрахме, е фалшифицирана в основните си пунктове (1). В интервюто си обаче Шаповалов ни дава ключа за решаване на научния спор: “...всички вещи са смесени – български, печенежки, славянски, византийски, и са в няколко музея в Украйна. Орелът е в Запорожие, железните вещи в Днепропетровск, а златните в Харков ­ като бивша столица на Украйна. Искаме да ги съберем на едно място... “(Находката съдържа около 1600 предмета).
          Дали наистина украинските учени желаят да съберат всички предмети от Вознесенското съкровище на едно място ние не знаем. Едно обаче е ясно ­ ако това стане, ще отпаднат всички съмнения около произхода на тази важна находка, свързана с древните българи и кан Аспарух. Остава да изясним и кой е размесил предметите и с помощта на документите и архива на Гринченко да подредим общата картина. Впрочем, лично аз отчитам, че това е направено доста убедително, макар и частично от нашия изследовател Георги Костов в неговата книга (1).
           Предметите, които представя Костов (1), а също така Ваклинов (6), Овчаров (5) и Рашев (9) от Вознесенското съкровище, са напълно достатъчни за археологичен анализ. За радост на пишещия тези редове много от предметите са свързани с военното дело и хералдиката, за които може да бъде направена експертна оценка от автора. Анализът ще започнем именно с тях.
           В гроба на кан Аспарух отгоре са били открити забити три железни палаша (меч-сабя или т.нар. “права сабя”), които Шаповалов определя като “печенежки саби”. На друго място той казва, че “цялата могила била пълна с печенежки саби”. Тук имаме явно противоречие ­ ако, както твърдят Шаповалов и Милер, там са погребани “славяни” и княз Светослав, защо в могилата не е тяхното оръжие (както е прието обикновено), а са поставени “печенежки саби”? А и откъде са взети, след като е ясно, че в тази битка побеждават печенегите, а не русите?
           Самото определяне на българските палаши като “саби”, показва явната некомпетентност на Шаповалов относно старинното въоръжение. Палашът е типично оръжие на конните народи и представлява междинна форма между меча и сабята. Това оръжие се появява в първото столетие пр.Хр. И сабята и палаша се обособяват предимно в Средна Азия и около Кавказ, като се счита, че българите са едни от първите, които пренасят тези оръжия в Европа. Дотогава те не са били познати нито на Рим, нито на Византия (7).Най-старите палаши и саби са откривани именно в български некрополи от V-VII век в Северното Причерноморие и на други места (1, 9, 10) и откритите във Вознасенка образци са именно такива. Това се потвърждава както от формата на клина на острието, така и от начина на изработка. Два подобни палаша са открити и в погребението на кан Кубрат в Малая Перешчепина и те са идентични с тези от Вознесенка (2).
           Палашите, открити във Вознесенка, не могат да бъдат нито печенежки, нито славянски. По времето, когато са действали печенегите (IХ-ХI в.), сред конните народи, в това число и при печенегите, основно оръжие е била вече сабята, а не палашът. Това се потвърждава както от хрониките и архиелогическите находки, така и от редица автори като Ана Комнина, В. Тараторин, Попенко, Герчинко и др. Още по-невероятно е тези оръжия да са славянски, тъй като основни къси оръжия при тях били мечовете и бойните секири. Според Попенко палашът и сабята навлизат доста по-късно на въоръжение в Русия. Най-древният такъв палаш е открит в Киев и е датиран от Х в. Сабята става известна на руснаците в IХ в., а едва към ХIV в. става господстващо оръжие (в Европа, чак през ХVI в.) (6).
             Друг маркер за българската находка във Вознесенка са характерните български бойни колани, добре описани в специалната литература (9). От тях са открити токи, позлатени и посребрени бронзови апликации и златни накрайници (последните изпълняват ролята на пагон, определящ ранга на притежателя си (8). Шаповалов и другите опоненти нищо не коментират относно тази част на находките. Трябва да подчертаем, че те са изпълнени в типичен български стил със зърнест филигран. Подобни и идентични са находките от Малая Перешчепина и множество други от Северното Причерноморие (Южна Украйна), определяни от Рашев като “паметници от Перешчепински тип” (Малая Перешчепина, Вознесенка, Глодоси, Келегей, Лимаровка, Макуховка, Новие Сенжари (Зачепиловка), Новогригориевка, Ясиново (Ясеново и др.). Според Рашев тази група паметници е дотолкова хомогенна и стилна, че някои автори са склонни да я обособят като самостоятелна “Перешчепинска култура” (9).
             Особено характерен при коланните апликации се явява хералдичният трилистник ­ герб на рода Дуло. Той присъства и в обкова на ножниците на палашите, в накрайниците на коланите и в ритуалните чаши (2). Този герб се намира по най-важните предмети и в двете погребения на кан Аспарух (във Вознесенка) и на кан Кубрат (в Малая Перешчепина (1, 2, 6). Орнаментите по някои коланни апликации от Вознесенка са изпълнени в характерния български стил “плетеница”, производен на древния български символ “дълголетие” (“космическа костенурка”), добре проучен от нашия изследовател арх. Слави Дончев, който го свързва с Централна Азия и Тибет. За отбелязване е, че всички предмети и от двете погребения, които носят владетелския герб, са златни или сребърни, което още веднъж подчертава царският им произход.

1image  2 image  3 image

4image  5 image

6image
 

7image

8imageimageimage


 
 

1 – Желязно стреме от Вознесенка (по Рашев). 2 – Сребърно стреме от Малая Перешчепина (по Вернер). 3 – Златното стреме на кан Аспарух от Вознесенка (по Костов). 4-5 – Златни лъвове от седло от Малая Перешчепина (по Рашев и Вернер). 6-7 – Сребърни лъв и лъвица от Вознесенка (по Костов). 8 – Хералдически български трилистник на рода Дуло от Вознесенка и Акалан (по Костов и Рашев).

             Хералдичният трилистник на Дуло може да бъде видян също на няколко места в съкровището от Над Сент Миклош (според някои “Съкровище на Атила, а според други “Съкровище на Аспарух”), датирано неправилно от IХ в. Трилистникът (тризъбецът) е откриван като герб в Кушанска Бактрия (която е създадена от владетелския род Дуло), във Волжка България и на много места в Дунавска България, в това число и по облицовъчни плочи от двореца във Велики Преслав (7).
           Тук ще вметнем между другото, че гербът на княз Светослав Игоревич не е тризъбец (трилистник), а “вилка” (или друга стилизация), което е още едно доказателство, че във Вознесенка не е погребан той!..
           Друго доказателство за българския произход на находката от Вознесенка са златните и сребърни хералдични лъвове, които са част от обковката на седло. Два от тях са абсолютно идентични с тези от Малая Перешчепина. Авторът дори счита, че те са дело на един и същ майстор и са излезли от едно ателие (1, 2).
           Друг маркер в находката са откритите четири железни български ножа с характерна конструкция, инкрустирани със злато. Подобни ножове са представяни от автора (7), Багаутдинов и Рашев (9). Особеност на тяхната конструкция е, че имат дължина от 25 до 35 см, със сравнително тясно триъгълно (клинообразно) острие, с прав връх като кама, едностранно заточено, без обособен предпазител (гард) за ръката. Вероятно от този тип ножове по-късно произлизат и двуострите кавказки книжали ­ тип “кама”, които са били популярни и в България. Любопитна подробност са инкрустираните със злато по острието знаци на Тангра ­ слънчевият знак, обозначен като кръг с точка в средата. Той се среща често и в други български находки (4, 9, 11).
           Железните трипери върхове на стрели от Вознесенка са също характерен маркер за българска находка (7). Разбира се, те може и да са попаднали случайно там, но най-вероятно са били в колчана на някои от военачалниците на кан Аспарух, които, охранявайки го, са паднали заедно с него в боя срещу изконния български враг ­ хазарите!...
           В находката от Вознесенка има и части от желязна плетена (халчеста) ризница, конски стремена и юзди, които са с типична българска изработка. Конска амуниция от същия тип е откривана в български находки от Старата Велика България, Дунавска България и Волжка България (7, 9). Особен интерес представляват стремената от Вознесенка, които са два вида ­ ляти и ковани. Лятите са железни и един комплект златни, като последните според Костов са принадлежали лично на кан Аспарух (1). Същия тип стремена, само че сребърни откриваме и в погребението на кан Кубрат (2) и аналогични железни във Велики Преслав.
          Другият тип стремена, които са ковани, се откриват също и в други български находки в Новогригориевка, Бихаркерестес, Сегвар ­ Оромдюло, Иванча и др. (9). Някои автори определят тези стремена като “аварски тип”. Ако приемем обаче, че аварите са родствен на българите конен народ, както изтъква и д-р Ганчо Ценов, то това не би трябвало да ни притеснява.
          За съжаление, от представените предмети на съкровището от Вознесенка липсват споменатите от Шаповалов копия, колчани, лъкове, седла, саби и златни пръстени (вероятно с монограми), които биха позволили един по-обобщен анализ на цялата находка.

1image2           3image         4image        5image    6image


 

1,3 – Български палаши от Северното Причерноморие V-VII в. (по Рашев). 2 – Част от въоръжение от български некропол V-VII в. (по Рашев). 4 – Железен нож от Вознесенка (по Костов). 5 – Параден златен палаш на кан Кубрат от Малая Перешчепина (по Вернер). 6 – Три български палаша от Вознесенка (по Гринченко).

Сребърният орел и надписите по него

           Безспорно един от най-интересните предмети от Вознесенка е сребърният орел, около който се развихрят и най-големите спекулации на учените. Това е свързано както с надписите по него, така и с неговия произход.

         image

           Повечето изследователи считат орела за навершие от пленено византийско знаме или хоругва. В потвърждение на това те изтъкват гръцките надписи по предмета и изпълнения във византийски стил монограм и символичната “хризма” (Христов монограм)*, която е направена още при отливането. Оригинална хипотеза относно произхода на орела изказва

* Христовият монограм е вероятно древен предхристиянски символ. Получил е широко разпространение след 312 г., когато император Константин го въвежда като своя емблема.

проф. Петер Юхас. Според него сребърният орел от Вознесенка е воински знак на самите българи и в подкрепа на това той привежда откъс от хрониката на Кезаи, в която е отбелязано, че “гербът на крал Етел (кан Атила), който владетелят обикновено носел върху своя щит, наподобявал птица, която на маджарски се нарича Турул (орел), наглавата си тя има корона”. Следователно Турул е родов тотем на рода Дуло, от който произлизат Атила и Аспарух (5).
            Стилистиката на Аспаруховия орел в борба със змия, подсказва източен произход, където орела символизира небесното духовно и божествено начало, а змията ­ земното, материално и сатанинско начало.
            Противоборството на двете хералдични животни символизира вечната борба и единство на противоположностите в природата, свързано с древното българско учение за Върховното единство и някои други източни учения като Зороастризма, Даосизма, Хиндуизма и др. Орелът се явява символ на победата и духовното познание и за първи път е използван като воинска емблема от персийците. Пред армиите на цар Кир носели златен орел с разперени криле. Във всички индоевропейски религии се открива митът за слънчевия бог (символизиран от орела), който се бори със змията (която се свързва с подземните божества и мъртвите).
          Към стотната година пр.Хр. Марий въвел сребърния орел като знак на римския легион. Птицата на Юпитер държала в ноктите си снопове от светкавици. Не е изключено римляните и византийците да са възприели този воински символ именно от древните българи, които са го донесли от Предна и Средна Азия в Европа, векове преди заветната и митологизирана 681 година.
           Конкретно за надписите и монограма на птицата не би трябвало да ни учудва, че са на гръцки, като се има предвид тесните контакти между владетелите на Старата Велика България и Византия. Известни са ни и множество старобългарски надписи не само с рунно и тамгообразно писмо, но и с гръцки (по-скоро тракийски) букви. Монограмите от пръстените ­ печати на кан Кубрат и кан Бат Органа*, изпълнени във византийски стил, потвърждават широкото използване на гръцкото

*Разчетени от проф. В. Зайбт от Виена (2)

писмо от древните българи, особено при международните контакти в Причерноморието и Балканския полуостров.
Освен като знак за собственост, монограмът на Аспарух има и апотропейна (предпазна) функция, съгласно българската писмена традиция, предадена в по-късен период (14)

              image

           Гринченко и някои други изследователи неправилно разчитат Аспаруховия монограм на гърдите на орела като “Петрос”, считайки, че той трябва да се чете отляво надясно. Това обаче не е така. Специалистът по знаците и византийските монограми Рудолф Кох изтъква, че няма установени строги правила за тяхното разчитане. Според него “понякога монограмите трудно се поддават на интерпретация, тъй като буквите им често са замаскирани, поставени в обратен ред, или начертани само отчасти така, че често е необходимо голямо умение да се разгадаят имената, скрити в тях...”(13). Представените от Кох византийски монограми, както и тези монограми от българските пръстени печати (на Кубрат и Бат Органа), се четат по най-различен начин: отгоре ­ надолу, отляво надясно, от средата към краищата и т.н. От своя страна много от руническите български надписи се четат отдясно наляво (1). Всичко това дава основание учени като: проф. Станчо Ваклинов, проф. Димитър Овчаров, проф. М. Ваклинова, Георги Костов, ст.н.с. д-р Петър Добрев, акад. Омелян Прицак, Пламен Цонев и други да разчетат този монограм като “Еспор” (Испор”*) = Аспарух. Тук трябва да

* Така е назован кан Аспарух в “Български апокрифен летопис” (“Видение Исаево”) от ХI век (3).

подчертаем, че името Аспарух, което вече е добило гражданственост идва в леко изкривена форма от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Правилната форма е обаче Есперих (Исперих, Есперерих) и така е упоменато в “Именника на българските канове”, както отбелязва при анализа си проф. Петър Петров (3). Във връзка с това забележката на Шаповалов, че в монограма липсва буквата “А”, е несъстоятелна. Наличието на християнски символи по орела и други части от съкровището още веднъж потвърждават, че Аспарух както и братята му, подобно на баща си кан Кубрат са православни християни. Именно православни, защото българите приемат християнството директно от апостолите, и това става във време, когато в Европа и Гърция всички са били езичници и варвари, каквито са си и днес!...

image

                               image                          

            Надписът “Докс” (Дук) на крилата на орела е византийската титла на кан Аспарух, както утвърждават Прицак и Костов (1). Според Костов най-загадъчен е третият надпис на орела, нанесен като щампа по опашката. Той е силно повреден от огъня и не може да се разчете. Прицак счита, че този надпис е на старобългарски език с рунно писмо (1).

Исторически данни за последните дни на кан Аспарух

              Годините на управление на кан Аспарух (642-701 г.) са тъмен период от българската държавност. Това се дължи на няколко причини. На първо място, като изключим битката с ромеите при Онгъла, събитията са се развивали сравнително далеч от Византия и хронистите са ги отбелязали мимоходом.Второ ­ много документи са изчезнали или унищожени (умишлено или не) през вековете на войни и исторически превратности. На трето място поставяме историческите фалшификации и негласната забрана наложена през тоталитарния период на нашите историци да се занимават с древна българска история от преди VII век!...
             Напоследък обаче се появиха някои нови източници, които дават една по-различна картина за българската империя Стара Велика България и разделянето й след кан Кубрат.
            В Българските летописи от Волжка България ­ “Джагфар Тарихи” (19) в главата “Времето на българските балтавари” се дават интересни сведения относно интересуващия ни период.
            В 619 г., готвейки се за война с аварите, кан Кубрат изпраща по-малкия си брат Шамбат в аула Аскал на планините Куянтау (Киевските планини), да построи силна крепост за охраната на търговския път по р. Днепър и за укрепване на северо-западните граници на империята. Този търговски път покривал търговията изток-запад и север-юг в посока от Хазарския каганат и Византия към Северна Европа. Това е известния воден път “от варягите към гърците” (20). Така в 620 г. на мястото на старото селище (според Железний там в IV в. била столицата на готите ­ Данпарстад ([Днепроград]~ кавкан Шамбат построява бъдещия град Киев, който е наречен Башту (“Град глава”, т.е. “Главен град”)*. След това кан Шамбат се

* По прозвището на Кубрат ­ Бащу, т.е. Баща, Бащица.

провъзгласява за независим владетел и нарекъл тази част от държавата Дулоба (т.е. “принадлежащо на Дуло”).
             Той отказал да се подчини на кан Кубрат и провеждал своя политика в освободените територии, които обхващали земите между Днепър и Дунав. За това своеволие Кубрат нарекъл Шамбат с прозвището Кий (“Отрязан”, “Отцепник”), което добило популярност и по-късно в негова чест градът бил наречен Киев. Шамбат Кий управлявал в царството Дулоба 33 години и след смъртта на кан Кубрат към него се присъединява със своята орда кан Аспарух. Според летописите царство Дулоба просъществува от 623 до 658 г. В този период кан Шамбат Кий, лишавайки се от подкрепата на могъщия си брат, е принуден да воюва многократно с франките и аварите, за да утвърди властта си. Той търси и международно признание, като изпраща посланици до византийския император Ираклий (610-646 г.), което е отбелязано в хрониката на летописеца Нестор. Кан Шамбат Кий умира в 680 г., т.е. една година преди официалното създаване на Дунавска България (20). Железний утвърждава, че в този “български период” на Украйна, господстваща сила там са българите, чак до 882 г., когато в “Киевска Рус” пристигат руско-славянските ­ варяжки дружини на княз Олег. Според неговите думи: “... Без щателно изучаване на този период ние никога няма да разберем, защо киевските князе ги величаем с титула “каган” (кан), защо на монетите на княз Владимир се изобразявал тризъбец ­ гербът на древните български балтавари (върховни владетели) и какъв смисъл е заложен в названието Украйна...* (20)

* По мнението на автора става въпрос за “покрайнитите” (“у-края”) на българската империя Стара Велика България!...

            Според “Джаграф Тарихи”, по това време най-младият син на кан Кубрат Атилкесе с прозвището Аспарух (Еспор) се намирал със своите хора между Бурджан и Бехташ, а негови подчинени били също утигите и мурдасите. Основният му център бил град Бурджан, на юг от Джураш. Той бил доста близък с чичо си Шамбат Кий и след смъртта на Кубрат се съюзява с него за борба с големия си брат кан Бат Боян за трона на България. Тези събития стават между 642 и 660 година. В тези междуособни войни на българите на страната на Аспарух и Шамбат воюват васални и наемни отряди от акбалински улчийци, саклани ­ уруси (руснаци), мардаси, мусгути и тюркмени (19). От това става ясно, че непосредствено преди нахлуването на хазарите огромната българска империя е била раздирана от вътрешни граждански войни, което явно е отслабило държавата. На фона на тези неблагоприятни за българите събития от изток в империята нахлуват пълчищата на хазарите, подкрепени от кумани (150 хиляди), тюркменци ­ кук-огузи и киргизи. Те разбили българите на Аспарух и Шамбат, но от своя страна в една тежка битка при р. Алмиш (Калга) били отблъснати от войските на кан Бат Боян. Според хрониката в боя загинали 50 хиляди хазари и 40 хиляди българи, като бил убит и хазарския каган Калга, по името на когото била преименувана и реката. Новия каган (хакан) Кабан обаче сключва съюз с Бат Боян и войната със западните българи на Аспарух и Шамбат продължила с нарастващи темпове. По-късно кан Аспарух създава укрепения Онгъл на Дунава и след успешни битки с аварите и ромеите, премества столицата на юг в Плиска (19).
          След като се установява отсам Дунава и в 681 г. сключва мирен договор с Византия, кан Аспарух продължава да укрепва тила си и източната си граница на държавата България (Бурджан), която го отделя от хазарите и т.нар. “черни българи” на Бат Боян и върви по поречието на р. Днепър. Известна информация за този период ни дава “Български апокрифен летопис” (ХI в.), в който се споменава, че по времето на кан Аспарух (цар Испор, Еспор) България се простира на трите големи реки ­ Затиуса (Днепър), Ереуса (Днестър) и Дунав, като между тях е включен прословутия Онгъл, а после и Карвунската земя (Карвуна, Каварна), т.е. Добруджа (Малка Скития) (3). В апокрифния летопис се казва, че Аспарух загива в бой с измаилтяните (хазарите) и според много наши автори това е станало именно на източните граници на България на р. Днепър и където той е погребан във Вознесенка (Запорожие). В летописа се споменава, че преди това войските на Аспарух са нанесли тежки поражения на хазарите (3). Доказателство за това е, че хазарите са принудени да се изтеглят по-късно на изток към Каспийско море и долното течение на р. Волга, където се намирала столицата на Итил.

Заключение

         От изнесените дотук, макар и непълни данни, става ясно, че във Вознесенка, в откритата от Гринченко находка и погребение не може да бъде погребан киевският княз Светослав, за което свидетелстват както датировката, така и историческите хроники и особеностите на откритите предмети. Всички данни свидетелстват, че тук е погребан основателят на Дунавска България кан Аспарух (Еспор, Испор, Есперерих).

Библиография

1. Георги Костов. Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите данни, София, 1998 г.
2. Йоахим Вернер. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат ­ хан на Българите, изд. БАН, София, 1988 г.
3. Проф. Петър Петров. Хан Аспарух ­ основоположника на българската държава, изд. “Знание” ООД, Стара Загора, 1994 г.
4. Съкровище на хан Кубрат. Култура на българи, хазари, славяни, сборник под редакцията на ст.н.с. Димитър Овчаров,  Център за пропаганда, информация и печат при Комитета за култура, София, 1989 г.
5. Димитър Овчаров. Човек и добре да живее умира, Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”; изд. “Наука и изкуство”, София, 1992 г.
6. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-ХI век, изд. “Наука и изкуство”, София, 1977 г.
7. Д-р Дориян Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи, изд. “Тангра ­ Тан Нак Ра”, София, 1999 г.
8. Д-р Дориян Александров. Бойни изкуства, военно дело и въоръжение на траки, скити и древни българи, сп. “Ави-тохол”, кн. 24/2003 г.
9. Рашо Рашев. Прабългарите през V-VII век, изд. “Хабер”, Велико Търново, 2000 г.
10. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2002 г.
11. История на България. Първа българска държава, т.2, автор на дял II ­ проф. Петър Петров, на дял III ­ акад. Димитър Ангелов, изд. БАН, София, 1981 г.
12. Проф. Омелян Прицак. Печенегите ­ пример за социална и икономическа трансформация, сп. “Авитохол”, кн. 5/1996 г.
13. Рудолф Кох. Книга на знаците, изд. “Фабер”, Велико Търново.
14. Боряна Христова. Амулетите и талисманите в българската писмена традиция, изд. “Анибус”, София, 2001 г.
15. Инж. Павел Пашов. Кан Аспарух, ВОСР и откритието на Гринченко, в. “Про & Анти”, 13-19.03.2003 г.
16. Виктор Николаевич Попенко. Холодное оружие. Энциклопедический словарь, изд. “Богучар”, Москва, 1996 г.
17. Колин Макивиди. Атлас по история на Средните векове, “Херон Прес”, София, 2000 г.
18. Херман Киндер; Вернер Хилгеман. Атлас Световна история, т.1, изд. “Летера”, Пловдив, 1999 г.
19. Бахши Иман. Джаграф Тарихы. Свод булгарских летописей, т. I, книжная серия.” Ельбеген”, Издательский дом “Огледало”, София, 2001 г.
20. Анатолий Железный. Очерки предыстории Киевской Руси, ИНСАН, Москва, 2000 г.

 

                                 image



Тагове:   кан,   Аспарух,   позиция,


Гласувай:
0



1. doktora757 - Съжалявам, че тук не могат да се к...
21.12.2009 22:16
Съжалявам, че тук не могат да се качат и илюстрациите към статията; същата е публикувана в сп. "Авитохол" и сайта на БГ.наука, но все още не е широко известна на обществеността.
цитирай
2. demograph - Пълните душата ми Докторе
24.12.2009 21:58
Писаното от Вас и другите родолюбиви Българсйи историци, Трябва да се изучава от българите! Ние Трябва да знаем истинската си история, като автохтонен народ, разпръснал власт и култура като слънцето надлъж и шир по земята, и поради това мразен и държан в тъма от поробители, както е във вярванията ни от праисторическите времена.
Нека Коледа Да ви донесе светлина и мъдрост, която ние ще разпространяваме.
цитирай
3. solinvictus - Супер ...
25.04.2010 02:11
коментар по описание на фактологията на находките и артфактите!Но ,от тълкувателната ,част има пропуски и на места са субективни и не дотам верни!
пример само за Орела :
-надписа "дох" или дук е римска титла
-монограма е също римски аналог ,поставен да такива е неразличим
-надписа ISPOR може да е ISPQR
-орела е стандарт при римляните от Помпей след победата при Пергам и именно се приема "сребърен" има няколко златни
-трупоизгарянето е прието и при римляните това си е митраизъм(зороазстризъм)
-идентичността с находките с Курт(Кубрат) правят българите федерати на РИ
има още ...
поздрави
цитирай
4. doktora757 - Сигурно има някакви пропуски в моя ...
14.05.2010 20:49
Сигурно има някакви пропуски в моя материал, но аз не съм казал, че той е нещо "от последна инстанция"! Обобщил съм нещата, доколкото съм се прострял в областта на скромните ми познания в тази историческа тема. Това, което е важно е да се продължи с изследванията за българската древност и да не се счита, че установените неща и факти са застинали и непроменяеми във времето, просто защото излизат нови обстоятелства и кръгозора на познанията ни се разширява с нарастване обема от информацията.
Конкретно за този тип монограми в науката се водят като византийски - цитирал съм специално книгата на Кох за знаците; там ги има. Вероятно има и римски, но това не променя нещата. В гроба със сигурност не е погребан нито римлянини нито византиец, а кан Аспарух, както казах вече!......))))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 5045530
Постинги: 508
Коментари: 1949
Гласове: 3338
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031