|
Галина Римина (Сарадива)
За „Историята” на Паисий толкова много е писано, че, грубо казано, едва ли има български ученик или студент, който да се захване да я чете ред по ред, а още по-малко пък и да се замисли за нещо, което не му е написано „услужливо” от „литературните мастодонти на критическата мисъл”.
Досадните и скучни акценти според тях са:
Паисий ни учи колко е полезно да си знаем историята, критикува българите, защото са я забравили и защото се гърчеят. Тук с апломб се вкарва популярния цитат: „О неразумний юроде..” и задължително се подчертава, че това е кулминацията в книжката /а всъщност цитираното обръщение е още в началото на първата част!/. След това се разтягат изречения от рода на: ”Паисий подчертава колко велики и непобедими царе е имала България, какви славни битки е водела!” и прочее декларативи на мисъл и чувство. После се пишат няколко познати и клиширани слова за братята Кирил и Методий. Не бива да се пропуска и „любовта на Паисий към простия орач и сеяч, които учи да са горди с историята си и да не се срамуват, че са прости, защото не са прости, понеже имат велика история, а другите народи нямат…”. Думичката „прости” задължително се изисква от учителките, тъй като и Паисий я подчертава:
„… събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи…” и „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах.”
И ... това е! Лит.съчинението по която и да е тема за Паисий е разработено, писани са шестиците и … всичко е наред!
А всъщност много неща не са наред.
Защото всичко изписано досега от „мастодонтите” на литературната ни мисъл за Паисиевата история е грозно стъкмяване на измислени внушения, както и тенденциозно замазване на истинския повод и на истинските цели, заради които монахът написва своята „книжица”. Нашите „учени” пак угоднически са боравили с фактите. Те така са подредили твърденията си, че всички близки и далечни „братушки” да са доволни!..
Освен желаещите истинската си история българи, разбира се!
/Дебело обаче искам да подчертая тук, че с респект и почитание се отнасям към труда на един от малкото истински български и истински ерудирани учени - акад. Иван Снегаров. Сред проучванията му е и „За родното място на Паисий Хилендарски” 1962 г./.
Източниците за "История"-та на Паисий
Хилендарският монах добросъвестно спазва изискванията на историографията и още в предисловието на „Историята” се позовава на основните извори, които е използвал при написването й - трудовете на "Маврубир и Цезар Бароний".
Кои са те?
Ами първият, уважаеми приятели, е познатият ви вече МАВРО ОРБИНИ, авторът на Светая Светих за панславистите „Царството на славяните”!
Цезар Бароний пък е римски кардинал /Чезаре Баронио - 1538-1607/, обявен още приживе за "баща на църковната история", заради 12-томните "Църковни анали" от 1198 г. от Христа насам". Те също влизат във фундамента на панславистичната политика и не случайно веднага биват преведени в съкратен вид на полски език от йезуита Пьотр Скарга…
Но как е прочел тези книги Паисий, след като не е знаел латински, италиански или полски език? Както вече припомних в „Имперската буква”, през 1722 г. по заповед на Петър Първи споменатата книга на Орбини е преведена на руски език в адаптиран, според имперските интереси на Русия, вариант. На едно от изданията на този руски превод попада Паисий през 1761 г., по време на краткия си престой в библиотеката на сръбската архиепископия в Сремски Карловци. И по думите му, при написването на своето историческо произведение, той широко се ползва от книгата на Орбини, смятайки я за сигурен източник…
В руски превод Паисий чете и другия си основен и назован от него източник - "Църковни анали" на Цезар Бароний. 12-те тома, или по-точно авторизирания вариант на Скарга, са преведени през 1719 г. пак по нареждане на Петър Първи. Заглавието също е променено - "Деяния църковни и граждански", и разбира се също са „адаптирани”, за да звучат в съответствие с руските имперски интереси.
И двете призведения в манипулирания си руски вариант са разпространени в многобройни преписи из целия православен свят, като се използват и до днес при написването на не един "научен" труд.
Но подчертавам - не само тези книги са източниците на „сведения” за българската история за Паисий. И добре че е така! Самият монах споменава, че е ползвал и различни родни извори, издирени в редица манастири и църкви в Атон, както и в земите на Македония, най-вече в Рилския манастир. Това са документи от българските владетелски канцеларии, жития на светци и патриарси, както и почти всички съчинения от класическата старобългарска литература.
Така че никак не е пресилено онова, което Хилендарският монах още в началото на "История"-та си споделя: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно.”
Поставих няколко предварителни акцента върху историческите извори, които ползва Паисий, защото са важни за извеждане отговорите на част от най-важните въпроси при "Новия прочит":
ЗАЩО ПАИСИЙ НАПИСВА ИСТОРИЯТА?
ЗАЩО Я НАРИЧА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА?
И още:
Кое предизвиква своеобразния тон на изострена полемика в думите на монаха, посветени на сърбите и московитите?
Кой е човекът, към когото Паисий се обръща в прословутия си изблик „О неразумний юроде…”?
В отговора на всеки един от тези въпроси се съдържа основната теза в „Новия прочит”:
ПАИСИЙ НЕ ПИШЕ ИСТОРИОГРАФСКИ ТРУД! ТОЙ ВЛИЗА В ПОЛЕМИКА!!!
Доказателства:
1. Това е ИСТОРИЯ-ОПРОВЕРЖЕНИЕ.
В средата на 18 век сред образованите люде на Балканите и в цяла Източна Европа най-популярни и най-разпространявани са сръбските и руски „адаптирани” преводи на различни поръчкови „историографските” „трудове”. Сред тях разбира се са: „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни” на Винко Прибоевич /1532 г., Венеция/, „Царство на славяните” на Мавро Орбини, Дуклянската хроника, „Обjасненjе о писме Словенском” /1660г./ на хърватина Джура Крижанич /1618-1683/ и др.
При подготовката на „Новия прочит” ми се наложи да прелистя някои от тях. За да отбележа с възмущение, че страниците им са изпъстрени със стъкмени лъжи и небивалици за историята на малки и големи източноевропейски народи, сред които, ако изобщо се споменават българите, то е за да се подчертае, че са пришълци варвари, нечисто племе, което няма право да се нарежда сред пресветлите единни „славянски” общности. Хърватинът Джура Крижанич пък, при предлагането на стратегия за СЪЗДАВАНЕ на единен общославянски език, изобщо не споменава българския. Забележете – Крижанич, тръгвайки от „принципа на функционално-генетическа йерархия в славянското езиково семейство”/?!?!/, стига до извода, че първостепенно място в нея заемат руският и хърватският народ /?!?!/, съответно и техните езици. На следващия етап предвижда селекция на руските и хърватските езикови елементи, които да доведат до единния общославянски език. За българите не се споменава и дума, макар че в проекта са включени всички други, пишещи на кирилица народи…
Веднага можем да се досетим, какво се е случвало не само в сърцето на Паисий, но и на всички други образовани българи по това време, при прочита на тези свидетелства за откровено ограбване на българската история!
Точно това е и мотивацията за Хилендарския монах да напише не просто История-описание на славното минало на българите, а да поднесе ИСТОРИЯ-ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ЛЪЖИТЕ за България и за българите.
2. Паисий е ерудит за своето време.
Когато стане дума за Паисий обикновено внушенията са, че той е бил едва ли не нискообразован човечец, без нужния капацитет от знания, но … ето на – прост и простичко написал за простия български народ описание на историята му….
Това обаче лесно може да бъде опровергано:
Като монах в Атонски манастир Паисий е опознал съкровищата на средновековната българска литература, запазени в библиотеките на двата манастира „Хилендар” и "Зограф", както и в архивите на Сръбската патриаршия в Sremski Karlovci. Освен кирилицата, той е владеел българското глаголическо писмо, сръбски, гръцки и руски език. От различни пасажи в „книжицата” му става ясно, че е ползвал анонимната Зографска история, написана по същото време, както и други източници, свързани с българските светци - Св. Петка, Св. Йоан Рилски др. А по-късно като таксидиот /събирал е помощи за манастира/ посещава различни духовни средища из българските земи.
Така че, Паисий е бил ерудиран и високопросветен човек. Той е познавал голяма част от историята на българите /доколкото това е било възможно по онова време/. И ако е искал да напише история на България, воден от факта, че българите са нямали такава, то той е можел да направи това, без полемика с когото и да било, без да отрича маниерите на сърби и гърци за манипулативно изкривяване на историческите факти, и оплитането им откровени лъжи.
3. Паисий не пише „История”-та си, защото българският народ не я познава.
Доказателства за това твърдение може да предложи всеки наш етнограф. Защото сред българския народ през 18 век /както разбира се и по-рано/ се пеят много и различни исторически песни, разказват се легенди и поверия за български царе, за битките им и изобщо за славните времена на Средновековна България. Достатъчно е да си спомним за прословутата песен за Цар Иван Шишман, както и другите, записани в сборниците на Братя Миладинови… Т.е. обикновените българи са знаели, ако не конкретика от историята на България, то поне са имали представа за общата събитийност от миналото. Което е достатъчно, за да помнят, че тя е славна и изпълнена с достойнства на български владетели и на български християнски светци. И сред всичко това в народностната памет неизменно е било и делото на Кирил и Методий.
4. „История”-та на Паисий не е написана с укор към българския народ.
В една от следващите части на „Новия прочит” ще представя срещу кого точно е насочен укорът, втъкан в най-популярната фраза от „История”-та.
Но тук ще подчертая, че в книжицата на Паисий няма и дума за това, че българският народ е забравил предците и историята си. Напротив. Тези, които „не обичат да знаят за своя български род” са определени от Паисий като „някои”, т.е. една част от българите, а не всички. „О неразумний юроде!” не означава „О неразумний народе”, както често са ни внушавали! А и Първото обръщение на Паисий към българите е: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които ОБИЧАТЕ И ИМАТЕ ПРИСЪРЦЕ СВОЯ РОД И СВОЕТО БЪЛГАРСКО ОТЕЧЕСТВО…”.
На този народ тепърва му предстоят нелеки битки – за възстановяване на Българското богослужение, за основаване на Българско училище и за освобождение на Българската държава. Но в началото на тази всеизвестна етапност на Българското Възраждане, стои и друга, не по-малко значима и трудна за постигане цел – НАРЕЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ДО ДРУГИТЕ НАРОДИ!
„История”-та на Паисий е вероятно сред най-цитираните и същевременно най-пренебрегваните като съдържание произведения. Историците се аргументират – това е литературна творба, а не историографски труд, литераторите пък – това не е художествен, а исторически текст. Но и сред двете групи специалисти току за статийка или за празнична реч някой с апломб започва да нарежда слова за Хилендарския монах и за подопорка добавя възгласа към „неразумния юрод”.
Всеки обаче избягва да подчертае всичко онова, което „История”-та на Паисий в действителност Е, съгласно причините за написването й и целите, които монахът си е поставил.
/Конкретният адресат на „История”-та е представен в проучването на проф. Ас.Чилингиров”, което ще цитирам понататък.
Спестяването на важни характеристики за времето и ситуацията в която Паисий живее и сътворява своята книжица, никак не е случайна. Те доказват нешо строго скривано и премълчавано – тенденциозните манипулации и лъжи, с които е стъкмена Историята на България от „Големите” „славяни” и „изконни” християни. Високопросветените и будни люде сред българите напълно са осъзнавали имперските интереси и мераци, които се подпират от тази преиначена и в голяма степен премълчана история на българския род. Затова са приемали лъжите и непрестанни подигравки с изблик на несдържан гняв и са насочвали срещу тях най-силното оръжие – СЛОВОТО…
Един от тези люде е бил Хилендарския монах.
При „Новия прочит” на Паисиевата „История” е задължително да опровергаем една теза, подчертавана от повечето й анализатори: категоричният укорен тон на просвещенеца бил насочен срещу българския народ, защото забравил историята си, търпял безропотно робството и се гърчеел.
Никъде в книжицата на Паисий обаче няма и следа от подобна критика към българите. Напротив. Още в началото, в първия предговор на „История”-та, Хилендарският монах се обръща не към потънал в забрава за собствената си идентичност народ, а към „ЛЮБОМЪДРИТЕ ЧИТАТЕЛИ”! Те именно могат да разберат, да почувстват посланията, които се отправят в тази книжица. А целите му са подчертани още в следващото предисловие:
„Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи.”
На българския народ тепърва му предстоят нелеки битки – за възстановяване на Българското богослужение, за основаване на Българско училище и за освобождение на Българската държава. Но в началото на тази всеизвестна етапност на Българското Възраждане, стои и друга, не по-малко значима и трудна за постигане цел – НАРЕЖДАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ДО ДРУГИТЕ НАРОДИ, изминаване на нелекия път към категорично себедоказване и национална еманципация.
По този път е преминал не един народ. И винаги едно от първите му оръжия е била историята /произходът/. Припомнянето на древното и героично минало най-бързо могат да отключат у потомците на един народ закономерния рефлекс за надмогване, за подчертаване на равнопоставеност, своеобразие и уникалност спрямо останалите. Именно Историята е точната аргументация за достойното самоопределяне, а оттам и за свещеното право на Бог и на Свобода.
С моториката на този процес Паисий е наясно. Затова книжицата му не започва с характерното за историографските сборници въведение, а с предговор, неслучайно озаглавен:
„ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА”!
Днешните анализатори обаче при разглеждане предисловията на монаха се ограничават само с това, да се учудят, че са две и да отбележат, че единият предговор, видите ли колко е „важно”, бил „авторски” превод на текст от Ц.Бароний, пък вторият бил написан от самия Паисий. Подобни констатации, не са анализ, не са и представяне на онова, което е най-важно при прочита на книжицата – втъкаването му сред процесите на времето, през което е написана „История”-та и извеждане на целите и посланията, заложени в нея от Паисий.
Всеки съвременен българин, прочел книжицата на Паисий, е наясно – това не е историографско представяне на събития и факти от миналото на България. В нея виждаме компилиране на конкретни и ИЗБРАНИ акценти от различните писмени източници, които е използвал монахът. И става ясно - твърденията, че той е написал „История”-та си, защото българите нямали такава, НЕ отговаря на истината. Нито формата, нито тонът, нито съдържанието й дават повод за подобно разсъждение. Напротив в нея е налице изблик на насъбран гняв. Паисий спори, опровергава и утвърждава, с категоричен тон на влязал в решаваща полемика апологет на българския род:
„От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история. И за това българите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите”
Този изблик на категоричност в тона на Паисий е вследствие и на лични, и на обективни обстоятелства:
Съвременници описват, че между атонските монаси, сред които живее и Паисий е имало българи, сърби, гърци и руси. Сред тях нерядко избухвали разгорещени спорове на теми, свързани с народ, история и величие. Гръцките и сръбски монаси например често се подигравали на българските, че нямат род и история, че са пришълци -варвари, които са получили Християнството и културата си от гърците... В помощ на тези твърдения се използавали „сведения” от няколкото преведени „адаптирано” на руски език истории. Сред най-силните доводи на опонентите на Паисий и на другите български монаси бил и фактът, че по това време Вселенската патриаршия /доминирана винага от гърци/ не признавала българите за отделен народ, а го е наричала “румелийски” /което се възприема и от Османската империя/. Нещо повече - в тези спорове вече се долавяло мощното навлизане на разсейки от новата атмосфера на Балканите, сред която на дневен ред вече били надеждите на имперска Русия, и мераците на сателита й Сърбия, за възраждане на Трети Рим – Москва – център на обединеното „славянство” и православно „християнство”…
Втъкана в тази събитийна картина целта на Паисий вече става ясна – тя не е свързана със събиране на сведения и написване на Българска История. Тя е различна и много по-значима в този мамент – да се намерят точно онези факти, да се представят точно онези събития и личности, които категорично и достойно да застанат срещу подигравките към българите, и още повече, да опровергаят претенциите на „Големите” „славяни” и „изконните” християни:
„…При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидателство. Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват.Руската княгиня Олга приела кръщението в 958 година, но с малко хора от руския род. Имал гръцки свещеници, а не славянски. Русите не умеели тогава още никак да четат по славянски. След княгиня Олга руският и киевски княз Владимир приел светото кръщение в 1008 г. всенародно, кръстил се целият руски московски народ. Явно е тук, че българите всенародно приели кръщение 153 години преди руския и московския народ; така тогава приели и славянските букви и книги. А сърбите били под римския папа и държали римската вяра. Така и сърбите 345 години след българите приели православната вяра. Така българите по-рано от всички славянски народи приели православието, по-рано имали свой патриарх и цар и започнали да четат на своя език…”
Това не е описание, не е и декларатив.
Това е ИЗБЛИК на натрупана енергия от дълго стаявано желание за отговор!
Най-после Паисий поднася пред всички и за всички този отговор! Прави го в ритмиката на онази категоричност, характерна за финалните, най-силни реплики на добре подготвените и знаещи риторици...
Всичко, подчертано дотук, вече ни отвежда и до отговора на другия важен въпрос:
Защо Паисий озаглавява книжицата си не „История на България”, а „История СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”?
Както вече подчертахме, началото и средата на 18 в. е време, в което всички „славянски” народи развяват пламенно национални байраци и извисяват претенции за значимост сред бялата „славянска раса”. Всички те развихрят свои националистични доктрини – това са чешкият филологически славизъм, полският романтичен месианизъм, руският панславизъм /като реакционна имперска идея/, както и прерасналата във великосръбска доктрина илирийска идея…
В тези доктрини обаче българите, ако изобщо са споменати, фигурират като незначителен малък народ. Не рядко те са определяни като „пришълци”, т.е. неславяни, нехристияни, незаслужаващи самостоятелност, нито държава, църква и ИСТОРИЯ. Сред „общославянските идеали” българите са споменавани единствено като бъдещ федерат на „величествените” „славянски” народи. Колкото до българския език, който в книжовната си форма все още се употребява сред част от тези „славянските” народи, често дори не е споменаван сред плановете за създаване и въвеждане на единен общославянски език /напр. стратегията, предложена от Джура Крижанич/. Никъде в тези доктрини няма и ред, подчертаващ цивилизаторската роля на царствена България сред предците на тези народи през Средновековието…
И изведнъж, точно от тази пренебрегвана, забравена и уж заличена от географската карта България, един монах прави нещо неочаквано и равносилно на светотатство: написва „История”! История, не на „славяните”, в която да възвеличи „бялата раса” и православието, а История славяноБЪЛГАРСКА”!!! Самото заглавие вече е било здрава плесница срещу панславистичните доктрини, „забравили” България и българите! Било е категорично опровержение на маститите претенции, изявени от „великите” и още „по-велики” „славянски” народи! Още със заглавието си Паисий им подчертава - Българите са „славяни” редом с другите „славяни”, т.е. също като тях имат право на претенции, на свобода, на земя, на царство и на Бог!
Така че целите на Паисий да напише своята книжица и да я озаглави „История славянобългарска” са били далеч по-сериозни и важни от онова, което се твърди досега. Тя е полемика, с Големите, възставане срещу лъжите им за българите, поднася им оръжие, щит и пиедестал. Българите нямат властник, нямат държава. Но притежават право на претенции. Защото имат История! Написана или не, орязана или изпълнена с лъжи и манипулативни стъкмявания, те, българите, я носят истинска и непроменима в паметта на кръвта си, в песните и в разказите, предавани през поколенията.
Време е било всичко това да избликне и да помете и робската примиреност, и духовното иго, и лъжците, и техните подигравки. Време е било България и българите да надигнат слово и ръст!
И това е истинското начало на Българския Ренесанс.
Големи и ожесточени дебати неочаквано за мен предизвика моят т.нар. „Нов прочит на „История славянобългарска” … Оказа се, че „модерният” днес въпрос, свързан с тази книжица, съвсем не се отнася до съдържанието и до основната цел на монаха. А до заглавието…
Да – наистина в заглавието на една творба трябва да се търси основния акцент сред посланията на автора. Но то едва ли може да ги илюстрира, да подскаже адресата, целите, вълненията …
В този смисъл – ясно е – екип от учени – нови и независими от чужди интереси, трябва да проучи Паисиевата „История” и разбира се да започне с изясняване на това – какво е оригиналното заглавие на произведението. /Такава идея засега е утопия, но все пак…/.
И както обещах, в края на статията си прилагам снимка на титулна страница на Паисиевата история. Така вече можем да коментираме и да изказваме предположения. Но ще повторя мнението си, ние тук можем само да се взираме, но не и дадем категорично мнение – „славнобългарска” или „славенобългарска” е написал в заглавието на книжицата си Паисий…
Като добавка мога да приложа и онова, което пише един от големите възрожденски интелектуалци Димитър Маринов в своята „История на българската литература”: „… безсмъртният наш отец Паисий бил готов със своя труд … под название:”ИсториЯ СлавЯно-българскаЯ…”.”/Т.II „Новият век” Д. Маринов/. В така предаденото заглавие „я” е изписано с малка носовка. Изводите може да си направи всеки, ангажирал мисленето си по открилия се дебат в блога…
Още преди време, когато публикувах „Новия прочит”, се оформи кратка дискусия. Поднасям ви я с някои допълнения:
Purusha:
„…В учебниците днес ясно си пише: „Още преди Освобождението се намират свидетелства за русофилство сред българите, като първи Паисий Хилендарски заявява, че надеждите за създаване на самостоятелна държава са в руснаците.” Коментарът ти…”
В "Историята" на Паисий не виждам нито дума, изразяваща русофилство, Purusha, нито пък израз на някакви освободителни надежди, свързани с Рус. Напротив! Тезата на Паисий е - българите са НАЙ, дори и спрямо русите! Т.е. Паисий си позволява чрез аргументи от историята ДА СЪПОСТАВЯ българите с русите и с москалите и то в полза на своите сънародници! Подобна стъпка е била /а и днес е/ проява на дързост. „светотатство”. Средата на 18 век е време, в което Русия вече развява имперски байрак, подчертава се като матушка на всичкия „славянски” плебс, от нея ВЕЧЕ по-велико и по-високо няма. Манипулативната й кампания е в пълен ход – огромна плеяда от „учени” и преписвачи работи здраво, за да изпълни имперските заръки. И една от най-важните сред тях е да се стъкми Историята на Рус и на НЕЙНИТЕ „вси словени”. „Продукцията” е трябвало да изобилства от основания руската империя да „освободи”, т.е. да завладее Балканите и да се провъзгласи Москва за столица на християнството – Трети Рим.
В този именно момент българският монах Паисий тропва с юмрук от слово и подчертава:
"... При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидателство. Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват в кое време българският крал свети Тривелия приел кръщението със своя български народ - в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор..."
"...Руската княгиня Олга приела кръщението в 958 година, но с малко хора от руския род. Имало гръцки свещеници, а не славянски. Русите не умеели тогава още никак да четат по славянски..."
Един русофил, Purusha, не би написал това! Думите му са категорично опровержение на НЕВЕРНИТЕ ТВЪРДЕНИЯ за историята на русите, съответно и на българите, с които вече са пълни преведените и манипулирани източници, използвани от Паисий…
Много важен детайл обаче има в цитираните по-горе текстове, който се подминава от повечето изследователи на „История”-та. А именно: Налице е разграничаване на два народа – „руси” и „москали”.
„Изпърво откъде са произлезли (българите), понеже ни се случи много пъти да прочитаме различни ръкописни и печатни истории, които русите и москалите са издали отделно за славянския род: откъде са повели своето племе и после как се отделили от тях българите и дошли, та се заселили в българската земя.”
Спомням си, че в училище попитах госпожа учителката си какви са тези „москали” и тя с учудване ми отвърна: „Как не можеш да се сетиш, ами разбира се това са московците!” – „Ами те различни ли са били москалите от русите, госпожо и … как така русите не са умеели да четат на славянски?!” Отговорът: „Ооо, я не ме питай ТАКИВА работи…
После открих отговора и съм си отделила по тази тема това:
„Русь – это только одна Украина, восточнее ее никакой Руси не было… Сам термин «москали» – это САМОНАЗВАНИЕ народа мокша, жившего на реке Москве. Именно «москалями» они сами себя и называли. А вот неприятие этого термина в России вызвано, думаю, именно тем, что Москва всегда хотела отвергать свое финское происхождение и «примазаться» к славянам. Вот почему российские историки и лингвисты 200 лет ищут этимологию названия «Москва», да найти не могут. Точнее говоря – я совершенно уверен, что многие российские лингвисты до меня находили, что Москва – это река народа мокша (Моксель), да вот им рты затыкали, ибо ради имперских интересов власти над Украиной и Беларусью нужно было скрывать правду о своем Финском Отечестве – и слагать сказки про «финских славян» Центральной России. Между тем никаких своих славян в России никогда не было – ибо это Великая Финляндия, не имеющая никакого отношения ни к славянам, ни к Руси. Но в России настолько привыкли считать свое финское содержание «русским», что никто не задумывается о нелепости даже имени былинного героя Ильи Муромца, которого считают «славянином» и «русским», тогда как Илья Муромец – это Илья Эстонец, ибо ближайшей родней эстонцев были именно финский народ мурома, а вовсе не славяне. Проблемы нет, если кто-то нерусский и не славянин ассимилируется в славянской среде: сей процесс происходит везде, и он означает в первую очередь культурное и ментальное принятие славянского содержания не славянином. Но тут мы видим нечто неслыханное: в «славяне» записывают огромнейшие финские территории Центральной России. И проблема в том, что они вовсе не ассимилировались в славянской среде, а «вошли в нее», полностью неся свою финскую культуру (выдаваемую ныне за «славянскую»), финский менталитет и финские антропологические черты.” /Вадим Ростов „Откуда взялись москали?”/
(Пък на когото му трябват доказателства за всичко, представено от Вадим Ростов, може да надникне в Паисиевата история /1762 г./
Stoyan:
"...Струва ми се, че духовници като Паисий са имали други цели, а не такива каквито му се приписват...Той ясно поставя въпроса за ПРАВОТО на самостоятелна българска църква. И не мога да си представя безумия като това да се твърди, че монахът бил очертал „пътищата на национално-освободителното движение" и бил „родоначалник на българския национализъм”. Това, че е казал, че сме най-велики българите не значи че е бил националист, нали?... Терминът „нация” е много по-късен от това време и никой според мен тогава не е говорел за нея."
Стояне, прав си за „нацията” като термин, както и за времето, в което се появява себеусещането на хората като част от съответната нация. Според мен, това е изкуствено подредена идентичност, основана върху стремежа към Свобода на общността и към желание за самостоятелен избор на общностно Бъдеще. А под общност субектите по принцип са разбирали /и разбират/ конкретното близко обкръжение. Чувството за национална принадлежност обаче е осъзнаването на субектите, че тази малка общност е част от по-голяма група хора – достатъчно голяма, за да има Право на Свобода и Бъдеще и достатъчно силна, за да ги извоюва и защитава.
Преди този мисловен прелом към усещане за нация, предизвикателства за война или защита са били да речем територията за живот, хранителните запаси, религиозните вярвания и прочее мотиви. Докато сред хората с подредена национална идентичност, до Бога и Царя, застава и Родината.
Например в края на 18-ти и началото на 19-ти век във Франция е станало модерно да се подчертава: "Ние не сме повече аристократи, буржоа и селяни. Не сме и католици и протестанти. Ние сме французи". Но. За да се случи това у всеки отделен човек, сред малката и после сред по-голяма група, та чак до постигането на национално самосъзнание и общонационални цели, са били нужни ОПОРНИ ТОЧКИ.
"Гръцките”, руските и сръбските владетели /изреждам тях, защото Паисий ги споменава/, благодарение на тяхната мегаломанска, агресивна политика спрямо другите народи, успяват да натрупат именно такива опорни точки, върху които пък по-късно се заражда и се развива общностното национално себеосъзнаване на техните народи, независимо от това в какви форми се проявява след време. И при гърците, и при русите, и при сърбите, мотивацията се опира все върху Произход, Историята, Език, Територия и т.н. А общото между трите народа пък е, че сред наличните и достоверни данни за тяхната история, произход, език и територия, фактите все са били недостатъчни, за да развеят владетелите им байраци, подчертаващи величавост, уникалност, елитарност и прочее гордости. Затова владетелите на споменатите по-горе народи поставят сред приоритетните си цели СТЪКМЯВАНЕТО на онова, което не достига в историята на народите им, за да бъде обявено за вечни времена, че те са с „много древен, библейски” произход, с „много славна и велика” история, говорят и пишат на „много разпространен свещен” език, притежават „огро-о-о-омна” територия, и други такива. Затова и руските, и сръбските, и „гръцките” владетели финансират и закрилят „научни” групи и преписвачи, които да натъкмят „работата”. И за по-лесно и по-сигурно си копват от изобилните иначе факти за събития, призход, език, писменост и територии в българската история. И за още по-сигурно, повечето от писмените извори, са преписвани „адаптирано”, а след това са унищожавани.
Но натрупването на факти за превъзходство /стъкмени/, вече е създавало и онези опорни аргументи, на базата на които ще започне „отключването” на усещането на малката общност около отделния човек като частица от една Голяма и Велика цялост – нацията…
Това е бил дълъг, но закономерно протичащ процес. Примерите, които доказват неговото протичане са доста по-ранни, отколкото предполагах преди време.
Един от тях: Доказано е вече, че оригинал на така наречения „Симеонов сборник” е попаднал при неизвестни обстоятелства в Киевска Русия, където през 1073 година от него бил изготвен препис за киевския княз Светослав Ярославевич, съхраняван понастоящем в Московския исторически музей под сигнатура Sin. 1043 (Син. 31-д) и известен под названието «Изборник Святослава 1073 года». Това твърдение се обосновава единствено от поместеното на Fol. 2V посвещение, в което името на първоначалния собственик на ръкописа, комуто последният е посветен, било изстъргано и заменено с името „Светослав“. Откритият по-късно препис със сходен текст, където заличеното име се чете като цар Симеон, утвърждава убеждението, че същото име се е четяло и на предполагаемия протограф за преписа от 1073 година, а извършените през 1970-те години фототехнически изследвания показват вече и пълния текст на заличеното – както се предполага – при изготвянето на преписа име и титла на българския владетел: „Великий в царех Симеон“ /Асен Чилингиров, "Симеонов съборник"/.
И още: „В своите изследвания Оболенски доказва, че голяма част от българския оригинал е била съзнателно унищожена още в началото на 1070-те години, когато друга част от този оригинал бива преписана и подвързана в т.нар. «Изборник Святослава 1073 года». А самият Архивен сборник представлява препис от непълната първа част от българския оригинал, докато останалите части от сборника, съдържал първоначално 784 отделни съчинения, се пръскат по всички части на Русия и се преписват – както и другите му части – много стотици пъти чак до ХІХ век, като съставят основите на руската книжнина. Княз Оболенски издирва и открива още много други руски ръкописи, съдържащи следите от същия български протограф и тези следи го довеждат до неговия съставител и преводач на някои от частите му, българския книжовник от Х век презвитер Григорий, впоследствие епископ Мизийски. Но го довеждат и до разрешението на някои много важни въпроси от българската история и култура от Х век.” /Асен Чилингиров, "Симеонов съборник"/.
Изобилни са примерите и в стъкмяването на древната „гръцка” история.
Например – нещо от малко по-късно време:
Гръцкият историк от XIX век Константинос Папаригопулос издава четиритомна история на Гърция, в която показва, че съществува наследственост в историята на „антична Гърция”, „Византия” и съвременна Гърция. Това е изключително важна опорна точка за самочувствието на гърците по това време, тъй като държавата им е една обикновена много бедна балканска страна. Създава се изкуственият, измислен език катаревуса, който трябва да хвърли мост назад към античните образци, макар че е език, който не се разбира от обикновения грък. Започва едно цялостно ПРЕИЗМИСЛЯНЕ гръцкия народ и гръцката нация…
По времето на Паисий натрупването на плодовете от дългия и закономерно протичащ процес на национално себеусещане на балканските народи, са били, може да се каже, достатъчно много, за да е широко разпространено и модерно да се спори и да се пише на тема история, призход, език, исконна територия и т.н.
Така че Паисий и неговата книжица се вписват по-скоро сред процеса на намиране, утвърждаване и разпространяване на тези „Опорни точки” за бъдещото усещане за нация сред българите. В книжицата няма призиви за борба за независима Българска църква. Те са по-късни стремежи и надежди. А и да не забравяме, че Паисий подготвя „Историята” си почти 20 години, според изследователите му. През това време дори и да има наченки на стремеж към църковна независимост, те все още не са в мащабите и с подчертаността, които предполагат отражение в литературата или поне мотивация да се пише по определени теми.
Stoyan написа:„… Паисий ясно поставя въпроса за ПРАВОТО на самостоятелна българска църква. И не мога да си представя безумия като това да се твърди, че монахът бил очертал „пътищата на национално-освободителното движение"”.
Както подчертах още в началото на „Новия прочит”, Паисий е най-цитираният и същевременно най-пренебрегван български будител. Неговата книжица е „натъпквана” в какви ли не наистина безумни рамки и клишета /вкл., че е „бунт срещу феодалния гнет”- проф.Хр.Хр./…
Макар че именно сред църковните люде на Балканите се зараждат първите идеи за национално освобождение, не виждам Паисий да ги прокламира в „История”-та си. Още по-малко пък за подчертава някакви пътища и етапи за освобождение от турците.
Но категорично е отрицанието на Паисий спрямо гърците и дерибействането на гръцките попове сред българите християни.
Каква е ситуацията: Цариградската патриаршия по това време води изключително агресивната политика - най-силна е тя именно през ХVІІ и ХVІІІ век. Още в началото на ХVІІ-ти тя обсебва два от най-големите български манастири, Бачковския и Роженския. През ХVІІІ и ХІХ век си присвоява още и българските светогорски манастири Ксиропотам и „Свети Павел“, а през целия този период - ХVІІ и ХVІІІ век - прокарва своята духовна власт над църквата и във влахомолдавските княжества. Те, припомням, от Х до ХІV век са подчинени на българската архиепископия в Охрид. Цариградската патриаршия узурпира там и политическата власт, чиито носители стават гръцките фанариоти. И най-сетне в 1767 г. тя закрива и охридската архиепископия със съдействието на султана, а през 1772 г. — и сръбската патриаршия в Печ.
Ето как описва този фанариотски вандализъм един от най-достойните български възрожденски интелектуалци Димитър Маринов: „Цариградските патриарси не останали задоволни само с тия права над християните, подведомствени на Цариградската църква; те се стремили да разпространят своята власт и над християните, подведомствени на останалите две славянски църкви: Охридска и Ипекска. За да се достигне до това, не е било тъй лесно; понеже и правата на тия две църкви биле потвърдени такожде с берати от предишните султани, предшественици на Мохамед II; защото тия страни бяха покорени преди превземането на Цариград. Но Цариградските патриарси не се отчайваха. И наистина, във времето на Самуил, цариградският патриарх, един от най-забележителните патриарси, по своето сеизско възпитание и по своето богословско невежество, по един съвършено незаконен начин бидоха подчинени на вселенския престол и тия две славянски църкви - Ипекската в 1765 год., а Охридската в 1767 год. Не е задачата на литературната история да излага подробно всичките коварства, хитрости, насилия и низости, които Негово Всесветейшество е употребил, за да унищожи тия две самостоятелни славянски църкви; важно е за нашата книжовност да се знае, че във втората половина на XVIII столетие гръцкият клир беше завладял духовно всичките християнски народи, поданици на В. Порта и беше сполучил да изчеркне из официалните регистри националното им име и да го замени с името "Урум-миллети", т.е. "Римски народ, както обичали да се наричат потомците на Перикъл. Сега гръцкият клир, поставен от обстоятелствата в такава сила и власт над едно многочислено християнско не-гръцко население, почнува своите подвизи, които са запетнили вселенския престол, и които историята ще осъжда всякога като недостойни за представителите Божии на тоя свят и които ще причислява към най-възмутителните вандализми - вандализми, чрез които са изтребили стара една славянска книжовност в България, Тракия и Македония - българските страни.” /Т.II „Новият век” Д. Маринов/.
Съвсем очаквано е на фона на тази агресия, именно сред църковния клир да се зародят първите идеи за духовно и политическо освобождение. Но има и още нещо - само духовните люде, са имали достъп до историографските книги, съответно до поуките от историята и до разбирането за Ползата от историята. Те са разбирали силата на вечното правило - ако те няма на картата на историята, те няма и на картата на географията.
Сиреч, ако не си древен, си никой...
И още един акцент: наред с представяне на величави исторически факти, сред опорните точки за общностно, а по-късно и национално самочувствие е било и подчертаването, че съответният народ е упоменат в Книгата на книгите – Библията – сигурно доказателство, че този народ е „по-Божи” от другите, Богоизбран. /Вж „Ранната историография и националната митология” Н.Аретов/.
Този пример следва и Паисий и извежда произхода на българите от Ной и неговия син Афет.
Така че, да - сред църковния клир се зараждат първите национални идеи, заложени именно като послания в „историографски” и библейски сюжети. Но в книжицата на Паисий нито има програма за отхвърляне на чуждия гнет, нито пък призиви за национално-освободителна борба…
/Твърдението е подчертано и „аргументирано” в „безсмъртния” „труд” на акад Христо Христов „Някои проблеми на българската историческа наука”/.
Stoyan:
Мисля си, че монахът е имал повече цели свързани с църквата по това време, макар че от българската специално нищо не е останало. Защото - колко история има в тази „История” на Паисий, не съм ли прав?
Обаче я е нарекъл "История"! И то "Славянобългарска"! Във време, когато не е имало държава България на картата на Европа, а и всички Големи са считали българите за долнопробни пришълци, самото озаглавяване на книжицата от Паисий си е вече чиста форма на Ренесанс!
Всъщност, за разлика от западноевропейския Ренесанс, при който се извършва замяна на теоцентризма с антропоцентризъм /както ги наричат учените/, в България, а и в останалите Балкански държави, Ренесансът е с друга характеристика. Тук от една страна е налице процес на изчистване от отоманските традиции и замяната им, възраждането, на онези, които са типични за поробения народ. /Става дума за фолклор, история, бит, хранене, говор, вяра, учене, свобода, територия.../
Т.е. не е имало противопоставяне на теоцентризма, а по-скоро изместването му от етноцентризъм, до който като отличителна черта и оръжие застава и Христовата вяра. Затова и не е нито странно, нито незакономерно, че в ренесансовите процеси на балканските народи първа и огромна роля има Православната църква. Свещенослужителите, освен че са били просветени и ерудирани хора, са разбирали нещо много важно - че етноцентризмът, сиреч специфичните традиции и историята, са единствената силна защита, а и оръжие срещу чуждоверците и исляма. И единствената мотивация, която могат да заложат в народносното мислене, за да събудят общонародно движение за силна и самостоятелна църква – което си е амбиция на самата църква. В такава борба двигателят е църковната институция, но се води и се увенчава с успех, благодарение на миряните, на народа. /Нещо характерно за всяка революция./
Много е вероятно написването на „Историята” да е било подкрепено, дори поръчано от Българската православна църква /по-скоро от остатъците, които има от нея/. Ако това се окаже вярно /зависи от изследователите/ то ще потвърди, че съчиняването на „Книжицата” е в съответствие именно с тенденциите, подчертани по-горе.
Но има и друг процес по това време, който би могъл да провокира част от текстовете в „История славянобългарска”, както и Писиевата неприязън към Мавро Орбини и Бароний. Имам предвид съществуващите в този период мераци от страна на Римо-католическата църква да вземе под свое „покровителство” балканските християнски народи. Както това се е случило с народите от западните части на Балканите.
По българските земи едни от първите бунтове срещу турското робство и гръцкото духовенство са провокирани именно от католически мисионери. Още от 1581 г. датира първото известие за интереса на Римо-католическата църква към живеещи в Дунавската равнина павликяни. "Активна мисионерска дейност у нас развива францисканският орден, чиито свещенослужители успяват да покръстят през XVII в. няколко хиляди еретици. След Чипровското въстание (1688) именно тези прозелити остават единствената опора на Рим в нашите земи. В резултат на неколкократни миграционни вълни днес може да се говори за три групи българи католици, все потомци на някогашните сектанти: северни павликяни, южни павликяни и банатски българи..." /Ангел Янков/.
Така че проблемите не са опирали само до историчността! Но пък именно историчността е била оръжие, аргументация, самоопределяне, а оттам - право на Бог и свобода.
Няколко цитата за допълнителни раздумки и размишления; Никола Филипов:
/Историк и литературен критик. Завършва история и литература в София (1897). Специализира в Париж и Берлин. Учител в Русе, Белоградчик, Видин, Пловдив, София. Никола Филипов е автор на "Нашето възраждане чрез литература" (1940), "Богомилството" (1941), както и на книги за Венеция, Дания, Швейцария. Умира през 1959 година в София/.
„Как е въздействала историята на Паисий върху читателите, се вижда най-добре от бележките и добавките, които някои от тях са правели в нея. В Самоковския препис от 1771 г. преписвачът поп Алексий Велкович Попович отбелязва: „И от много желание, що имеях, потрудих се и преписах ю да ю имеем, понеже многажди видех, како укоряют нас сербие и греци, защо не имеем своя история заедно съвокуплена за цари и светих, що били прежде царствували и светили ся от них. Того ради желанием возжелех по своего рода болгарскаго и преписах ю да се не изгубит." В същия препис и даскал Николае написва: "Да има се прочатiти извесно пред народом болгарским да разумею, како имамо цари болгарски и да имамо ответ дати греком и сербом да не смо укорепи от всего народа греческаго и сербскаго, но да смо извесни, искусни и мудри." В Жеравненския препис читател пише: "Аз, Макарие, йеромонах Хилендарски, прочитах ето историю и разумех, что ест писано в нея. И вие потрудитите се, братия, да я прочитете, да ви буди на ползу - болгаром похвала, а на пакост греком." Друг читател-преписвач добавил по-късно в края на последния израз: "и сербом". В тоя препис срещаме и тази бележка: "Аз, Серафим, прочитах сия история у Сливен в лето от Христа 1792 и много полза намерих за болгари." В друг препис читател бележи: "Летопис болгарский заради болгарските народи; който чите, с внимание да чите, да познай, какво са имали болгарите царство." В по-късен препис преписвачът на Паисиевата история, като останал недоволен от думите, с които Паисий отговаря на сръбските подигравки, заменя неговия израз със следния; „Летопис латински Мавробир, Буефир, летопис французкий, - оба тако глаголят: "Серби непотребныйший паче всех родов славянских, защо яко хулят на закон Божий". /Никола Филипов „ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ”/.
|
