Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2012 19:42 - Древна Европа в огледалото на митовете и приказките - 2
Автор: doktora757 Категория: История   
Прочетен: 2004 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 08.02.2012 19:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

(Преводът е от списание “Знание-сила”, бр. 11 от 1986 г.; статия: “Сивка – Бурка, вещая Каурка, или древная Европа в зеркале мифов и сказок”;  автор: Э. Берзин)

 

“Сивчо – Кафявчо, премъдър Червенушко, или древна Европа в огледалото на митовете и приказките”- 2

 

Е. Берзин

 

превод от руски: д-р Спас Спасов ; „Българска Орда - 1938”

 


Разшифровка на името

 

Да се върнем към руските приказки за тримата братя, с които започнахме нашия разказ. Дойде време да се даде отговор на поставените или на полето срещу вълшебния крадец е символизирало изпитанията при посвещението във воин. При тях се е изисквало храброст и издръжливост (изпитанието за бодърстване, за което вече говорихме).

Прояснява се и древната формулировка - “Сивчо–Кафявчо, премъдър Червенушко”. Обикновено в руските приказки бащата подарява на най-малкия син един кон с такава трицветна окраска. Но са се запазили редица приказки , в които направо се разказва, че бащата първоначално предназначавал на най-големия брат (т.е. жреците) сивият (белият) кон, на средния (производителя на материалните блага) – тъмно-кафявия (кафявия), а на най-малкия (война) – каурия (светло-рижия, червения). Иначе казано всеки брат е трябвало да получи кон с присвоения за неговата варна цвят (и заедно с него – част от магическата сила, завещана от бащата), но по-големите братя пренебрегнали своето наследство и то цялото се паднало на най-малкия. Такова тълкуване на цветовата гама на вълшебните коне се потвърждава от това, че когато в приказките дежурството на братята се давало в обратен ред (от най-малкия, към най-големия), конете също се изброявали в обратен ред – червен, кафяв, сив. При това е характерно, че конят предназначен  за най-малкия е несравнимо по-добър. Само той единствен е премъдрия Червенушко. Това изяснява смисъла на необходимостта от три скока на височина при брачните изпитания. Белият кон  на жреца и кафявият кон на труженика не са в състояние да доскочат до върха на кулата, където се намира принцесата. И само червеният кон на война победоносно решава задачата.

Получавайки всичките три коня, най-малкия син-воин съсредоточава в своите ръце като че ли цялото наследство от бащата-предшественик (трите коня се сливат в един –Сивчо-Кафявчо, премъдър Червенушко), като получава по такъв начин моралното право на власт над обществото. Младшата варна става старша и се установява нова йерархия на варните – воин, жрец, труженик. Съществуването в по-късния етап на развитието на индоевропейската общност именно на такава система се потвърждава и с много други примери от митологията.

А какво – по схемата на Дюмезил, където жреца стои на първо място? – ще попитате вие. Тя действително се среща в редица митологически и ритуални текстове. Обаче това е или чисто формална дан на уважение към древната традиция или следствие на това, че някои богове на войната и гръмотевичната буря (Зевс, Юпитер) на новия етап са си присвоили първата функция и по този начин започнали да се считат богове-жреци. Или пък е обиковена фалшификация на жреците, които завеждайки митологичното наследство са имали по това направление големи възможности. Реалната действителност, формулата “жрец, воин, труженик” очевидно никога не е отразявала.

Тази грешка, обаче, никак не намалява значението на гигантската работа по възстановяване на облика на социалните институции на древността, извършена от Дюмезил. Също така не трябва да му се вменява като вина и твърдото убеждение, че триварновата система е била присъща само на индоевропейците, а другите народи не са я познавали. Действително преобладаващата част от митологичните приказкови сведения за треитажното разделяне на обществото или на вселената принадлежи на индоевропейските народи. Появата на аналогични сюжети в приказките и митовете на другите народи по принцип може да се обясни (както прави това Дюмезил) с тяхните културни контакти с индоевропейците.

Но проникваемостта на приказковите и митичните сюжети през етническите граници съвсем не е безкрайна. Попадайки в друга културна среда, сюжетите се деформират, множество важни детайли изчезват, тъй като техния смисъл е непонятен за новите разказвачи. Има, обаче, един регион – Кавказ, където приказките за тримата братя съставляват много внушителен дял във фолклора на почти всички негови народи и при това първоначалните митични детайли в тях като цяло са се запазиле по-добре, отколкото във фолклора на много европейски народи. В приказките на кавказките народи цветовете на конете са практически същите като в приказката за Сивчо-Кафявчо; бял, черен, червен, макар понякога тяхната последователност да не се спазва. А в една от грузинските приказки ДЭВ на въпроса къде се намира душата му, отговаря: “...в тази кутийка има три птички. Червената есилата ми, бялата – ума, а черната – душата ми.” (тук душата е просто живота, здравето, физическото съществуване, които се намирали под опеката на боговете от третата функция). Изброяването е в този ред, който се установил след победата на воините.

Такова масирано запазване в кавказкия фолклор на традиционните сюжети и цветовата символика на триварновата система не може да бъде случайно и е трудно да си представим, че кавказците в продължение на хилядолетия грижливо са пазили дребните подробности на чужд за тях мит. Единственото преимливо обяснение е, че триварновото общество не е било етническа особеност на протоиндоевропейците. Тази особена форма на социален строй се е установила на прехода между първобитното и класовото общества, върху някаква извънредно обширна територия. Етническия момент тук е играл второстепенна роля. Работата не е в това, че индоевропейците са разпространили триварновата система всъщност са станали в крайна сметка една от причините за разпространение на индоевропейските езици от Атлантическия до Индийския океан.

 

 

Следите на на индоевропейците

 

Някои учени считат, че прародина на индоевропейците са били южноруските степи, т.е. областите прилежащи от север към Черно и Каспийско морета. Други я поместват на Балканите, трети в Близкия Изток. При съвременното състояние на археологическите и лингвистичните знания е ясно, че просто още е невъзможно да се определи, на кое именно място и кога, протоиндоевропейския език се е отделил от великото семейство на ностратичните езици, на които говори болшинството от населението на нашата планета.

За сега можем само да определим къде са се намирали индоевропейците, когато системата на тяхното стопанство е започнала рязко да се отличава от стопанските системи на окръжаващите ги народи. Съдейки по икономическите и екологическите термини, безспорно присъстващи в индоевропейския език в навечерието на неговото разпадане, протоиндоевропейците са познавали металите – злато, сребро, мед и очевидно и бронза, названието на който в древните езици обикновено е съвпадало с названието на медта. Съществувал е също така термин за обозначаване на занаят въобще (той води началото си от корен, от който води началото си и съвременната дума “техника”). Накрая, което е особено важно, били са им известни колелото и колесницата. Същевременно не са били забравени и каменните оръдия и очевидно са продължавали да ги употребяват. Като се съди по селскостопанските термини протоиндоевропейците са познавали и земеделието, но скотовъдството е играло в тяхното стопанство много по-голяма роля.

Целия този набор от данни позволява да се помести финалния период от съществуването на общоиндоевропейския език в късния неолит (медно-каменния век) или по-скоро в началото на бронзовия век. Има в този набор един признак, който позволява рязко да се стеснят пределите на предполагаемата прародина. Става дума за коня.

Работата не е в това, че в общоиндоевропейския речник е съществувало название на коня по време, когато на Близкия Изток за него още не били чували. Главното е, че в традицията на всички индоевропейски народи конят е бил главно свещено животно. Култът към коня се проследява по целия ареал на разпространение на индоевропейските езици и то не само в прости, но и в доста сложни форми, които съвпадат толкова точно, че единственото обяснение може да бъде съществуването на този култ още на общоиндоевропейския стадий. Говорещият кон, вълшебния помощнек, койта спасява героя от беда и със своите съвети и пряки действия (понякога даже възкресява убития герой) е постоянен персонаж в приказките на индоевропейските народи. Изображенията на коня, особено на неговата глава, навсякъде са се считали за мощни магически амулети, отпъждащи злите сили. Кончетата на покривите на руските къщи са опростено изображение на всички тези конски глави, които е трябвало да опазват дома от напасти.

Следователно местопребиваването на протоиндоевропейците в навечерието на тяхното разпадане на отделни групи трябва да се търси само в тази археологическа култура, където (не по-късно от III хилядолетие до новата ера) коневъдството е придобило масов характер и вече е съществувал развит култ към коня. Подходящ ли е тук Близкия Изток? В Шумерската литература пърите споменавания за коня се отнасят едва към втората половина на III хилядолетие до новата ера, като по това време той дори нямал собствено име, а го наричали “планинско магаре”, т.е. разглеждали го като чудновато, екзотично животно. Даже в Северна Месопотамия в XIX – XVII век до новата ера конят струвал два и половина килограма сребро, точно толкова, колкото десет хектара орна земя. На Балканите по това време също още нямало следи от масово използване на коня или култ към него.

Съвършено друго било положението в областите на север от Черно и Каспийско море. Именно тук, в паметниците на средностоговската култура, между Днепър и Дон, в слоевете от втората половина на IV хилядолетие до новата ера са открити най-древните кости на домашен кон. Тук даже са намерени костни псалии (част от древна юзда) – най-древното свидетелство за усвояване на конната езда.

И така, във втората половина на  IV хилядолетие до новата ера лесостепната ивица между Дон и Днепър се усвоява ездата. И веднага се появява възможност за преодоляване на демографската криза, която била поразила древните общества на отседналите земеделци и скотовъди. Появява се възможност за заселване на Великата степ, която преминава на запад в Дунавския басейн, а на изток се простира до Монголия. По-рано, причерноморските и прикаспийските степи били заселени крайно слабо. За да се усвоят вътрешните райони на степта, е била необходима висока мобилност, способност за придвижване заедно със стадата ог едно пасбище на друго (нали за изхранването на една овца са необходими 9 хектара пасище!). за пешите пастири това е било непосилно. Преминаването към подвижно, полу-скитническо, а може би и напълно чергарско скотовъдство рязко променило характера на демографските процеси.

“...На постепенният и “трайният” характер на разпространението на древните земеделци, - пише съветския археолог Н. Я. Мерперт, - противостоят едновременните, понякога твърде далечни “налитания” на скотовъдците по откритите пространства в търсенето на нови пасища, водни ресурси, източници на суровини и райони за контакти със земеделците. Такива “налитания” са достигали значителни мащаби, доколкото борбата за пасища е изисквала създаването на големи и мощни обединения, които бързо възниквали  и също толкова бързо се разпадали... при това в степните области се създавали огромни културни общности”. Първата такава огромна културна общност но подвижни скотовъди в историята е станала т.н. древноямна археологическа култура.

Древноямната култура получила такова название, затова че нейните носители са погребвали своите покойници в прости правоъгълни ями (понякога покрити с наредени дърва). Тя се е създала на рубежа между IV и III хилядолетие до новата ера и скоро обхванала огромно пространство от Днестър до река Урал. Погребалният обряд върху цялото това пространство се отличава с изключително еднообразие, особено в началните етапи, и тава е свидетелство, че многочислените племена, заселили степта в процеса на постоянните контакти помежду си, са изработили единна духовна култура. А тъй като това е възможно само тогава, когато хората говорят на един език или най-малкото на взаимно разбираеми езици, очевидно по цялата тази огромна територия се е разпространил единен език или група близкородствени диалекта.

 

 

Конните войни

 

 

За съжаление археологическите паметници на древноямната култура много оскъдно говорят за тава как конкретно е изглеждала идеологията на обществата, които са ни ги оставили. Но толкова по-голямо значение придобива дори малкото, което открива лопатката на археолога. Много покойници лежат на пода посипан с варовик и практически всички са посипани с червена охра. Тук ние виждаме онова съчетание на белия и червения цвят, което е играло такава голяма роля в цветовата символика на древните индоевропейци (мартеницата – бел. на ред.). Погребенията са много бедни, но всеки покойник е погребан отделно и над всеки гроб е издигната величествена могила, обикновено с ограда от огромни камъни (кромлех). Древноямните могили поставят началото на традицията, която се е спазвала във Великата степ до средновековието.

“В невзрачните купчини – пише съветският археолог А. А. Формозов – съхранили се тук и там сред орните земи, в далечното минало е бил вложен колосален труд, неотстъпващ по обем на строителите на долмените. Необходимо е било да се вдигнат хиляди кубически метри земя, а понякога да се доставят от десетки километри и камъните на кромлехите. Очевидно, на погребалните обряди в идеологията на ямните племена се е придавало също такова значение както в Египет и в мегалитичните култури на Европа и Кавказ.

Първите могили са се издигали над степта приблизително по същото време, когато край Нил са се издигали най-древните пирамиди в Бретан са се подреждали първите редици от огромни, вертикално вкопани камъни – менгирите, а на Черноморското крайбрежие на Кавказ са се къртели плочи за най-ранните долмени. Едновременното създаване на всички тези монументални архитектурни съдръжения не е случайно. Това е резултат от разпространението на една и съща идея – идеята за надгробието, за паметник на умрелия, различно въплътена в различните райони. Такава идея е плод на определен и вече извънредно висок стадии на обществено развитие.”

Действително в развитото родово общество, където колективът е всичко, а отделната личност – нищо, нормата са били колективните гробища. Отделни персонални надгробни паметници, се появяват тогава, когато личността за първи път се обособява от колектива, а първи в древноевропейското общество са се обособили професионалните воини. *

 

 

 

* В земеделските общества на Древния Изток първи са се обособили жреците защото са били пазители на обществените излишъци, които са узурпирали. Но и тук, във фигурата на фараона например, преди всичко се слави великият воин, а вече след това – великия жрец.

 

 

 

В индоевропейския пантеон, древните богове са олицетворявали както колективната съвест (първата функция), така и колективното трудолюбие (третата функция). Не случайно ги споменават по двама и даже на групи. И само младия бог на войната винаги се показва сам и главната черта на характера му е своеволието, освобождаването от всякакви нравствени императиви. Тази му черта митовете понякога прославят, понякога осъждат но в който и да е случай Индра и еднотипните богове на другите народи – това е първата в историята личност, попаднала в небесния пантеон.

Суровата простота на погребалния инвентар не бива да ни заблуждава. В нартовските приказки на народите на Кавказ, които ни отвеждат към скитската епоха (две хилядолетия по-късна от ямната култура), все още упорито се провежда мисълта, че да бъдеш беден воин е престижно, а богат производител на материални блага – непрестижно.

За решаващо доказателство за това, че в отделните гробове под могилите на ямната култура са погребани именно воини – кшатрии, служат не многобройните значещи предмети, които намират в ямните погребения, - бойни секири (от камък), знаци на властта – каменни карфици (някои от тях много наподобяват ваджра – тайнственото оръжие на Индра) и скиптри във вид на стилизирана глава на животни. Когато тази глава се изобразява не стилизирано, а реалистично – не остават съмнения: това е кон с юзда. И накрая, на могилите са издигали антропоморфни стели – първите каменни баби в южноруските степи. А подавляващото общество от атрибутите на тези изображения са бойната секира, лъкът, карфицата, изображенията на сражаващи се воини говорят, че това е богът на войната (и бог на бурята) – обожествения воин.

Защо в рамките именно на ямната култура воините са придобили толкова голямо значение? Отговор на този въпрос дава етнографията. По сметките на етнографите, във Великата степ в XIX-XVIII векове за изхранването на семейство от пет човека са били необходими сто овце, шест крави и пет коня. По същото време двама конни пастири са могли да пасат стадо от 1500 овце или табун от триста коня или стада от триста-четиристотин крави. Извършвайки несложни пресмятания можем да се убедим, че за една хипотетична община от 60 семейства е достатъчно да има 12 възрастни пастири, за да си обезпечи продукция за изхранване. По такъв начин от производствената свера (неголямото число а занаятчиите тук може да се пренебрегне) се освобождавал труда на 80% от възрастните мъже. Те са могли изцяло професионално да се посветят на войната. Тази особеност на стопанството на чергарите им позволявала даже в средните векове (нека си спомним походите на хуните и монголите) да нанасят страшни удари на земеделските народи, значително превъзхождащи ги с числеността си и с нивото на културата си.

Археолозите още в началото на двадесети век забелязаха, че от областта, която по-късно е била очертана като област на древноямната култура, като че ли излизат езици проточващи се на запад, северозапад и север. Там намират вериги от погребения, в които често се срещат каменни бойни секири, керамика с орнамент нанесен с връвчица (и както се е изяснило по-късно, присъстват ясно изразени следи от култа към коня. Крайната северозападна граница на тези паметници е била територията на сегашните Дания и Холандия, а на югозапад проникнали на Балканите. На цялата тази група култури (включително и древноямната) западните археолози са дали названието “култура на бойните секири и шнуровата керамика”. Още в началото започнали да свързват тези култури с индоевропейците. Самата тази идея, обаче, била силно компрометирана от германските националисти, които въпреки фактите всячески се стараели да докажат, че носителите на бойните секири са се движели не от изток на запад, а обратно – от митичната “арийска” прародина в северната част на Централна Европа. След идването на Хитлер на власт този тезис стана символ на вярата за германската археология. Скоро след Втората световна война прогресивният английски археолог Гордън Чайлд в своята книга При изворите на европейската цивилизация решително разгроми теорията за германската прародина на индоевропейците и доказа, че изходната територия на културата на бойните секири са били южноруските степи.

Сега вече безспорен стана и факта на връзката на културата на бойните секири с култа на коня. Безспорно е също и това, че древните индоевропейци са били конни воини. За доказателствата за този факт в значителна степен сме задължени на съветския археолог В. Н. Даниленко. Солиден аргумент в полза на това, че първата форма на военното усвояване на коня не е била колесницата, както до сега считат мнозина, а ездовия кон, привежда академик Б. А. Рибаков. Той пише, че чуковидните секири, като оръжие за пехотински бой са съвършенно нерационални, а като оръжие за конник – извънредно ефективни.

Не следва, обаче, да си представяме конните индоевропейски воини като помитащи всичко по пътя си и заселващи отново Европа. Това, покрай другите съображения, е било просто физически невъзможно. Макар Великата степ да е действително голяма, плътността на населението й е била много пъти по-ниска от плътността на населението на земеделските области. При това отседналите съседи  достатъчно бързо възприемали от чергарите и коня, и военната техника и, възможно, (отчасти) и начина на живот. Европа от III век преди новата ера е била обхваната от водовъртежа на движения и контрадвижения на различни археологически култури, в чиято етничска основа сега е много трудно да се ориентираме. По контитента се разпространявали не толкова самите индоевропейци, колкото идеята за триварновото общество при хегемонията на воините, а индоевропейския език станал език-посредник за целия конгломерат от раздвижени племена, отношенията между които били не само от военно естество (ние често недооценяваме развитието на дипломацията и международното право в последния стадии на предкласовото общество). Впоследствие (както често става езикът-посредник станал собствен за болшинството народи на Европа, при това е възможно и точно тогава да се е разпаднал на отделни езикови групи.

Както вече споменахме, триварновото общество не е било специфична черта именно на древните индоевропейци. В III хилядолетие до новата ера, южно от древноямната културна общност се оформили две не по-малко крупни култури: майкопската (в Северен Кавказ) и куро-аракската (в Закавказието). В тези две области било развито коневъдството. Съществуват свидетелства, че тук е бил налице и култа към коня. Историята на кавказки народи са ги населявали. Но има всички основания да се предполага, че и тези общества също са били триварнови. А в края на I век до новата ера заварваме в Закавказието вече оформилата се преди няколко века държава Иберия, в която триварновият строй продължавал да съществува, само че включил и четвърта варна от типа на индийските шудри. Знаменитият географ Старбон, опизвайки Иберия от I век до новата ера пише: Жителите на страната се делят на четири разряда: единият от тях е този, от който издигнат царете по първенство в старшинството; следващият по старшинство след царете извършва съденето и предводителства войската  (тук виждаме отчетливо обособилата се варна на воините-кшатрии); вторият разряд съставляват жреците... Към третия разряд се отнасят воини и земеделци. (Това следва да се разбира като воини-земеделци – вайшя. След желязната революция воини станали всички свободни членове на племето; вайшя били военно-задължени без откъсване от производството на материалните блага. Е. Берзин) Към четвъртия принадлежали лаой – явяващи се царски роби.

По такъв начин, в чисто кавказка среда, у картвелските*

(* племена, населявали в древността Грузия) племена триварновата  система  се е запазила по-добре, отколкото у болшинството индоевропейски народи от същото време, а това е неопровержимо доказателство, че варновата система е явление не етническо, а стадиално.

 

 

 

Бележки: КАРТВЕЛИ: 1. така наричат себе си грузинците; 2. събирателно название за племената населявали в древността Грузия.

 

КАРТВЕЛСКИ ЕЗИЦИ: юж. Група кавказки (иберийски-кавк.) езици. Включва езиците: грузински, магрелски, чански (обединявани в занска подгр., или понякога разглежда като единен зански или мегрелско-чански език); свански.

 

С. Э. С. – Советский энциклопедический словарь

 

 

 

 

 

 

 

 

 





Гласувай:
3
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 3584178
Постинги: 482
Коментари: 1923
Гласове: 3171
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930