Троянски стрелец от храма Афая, Егина; реконструкция.

Троя – световната приказка, която може да говори и на български
Стефан ЧУРЕШКИ


Преди няколко години  по българските екрани се въртя филма “Троя”, пращящ от  известни имена на американското и световно кино. Интересът към епопеята на троянци и ахейци е оправдан не само от зрелищните сцени, но и от археологическата достоверност на декорите, костюмите и бутафорията във филма. Ефектът от гледането на този филм е положителен за хората със слаб интерес към историята и без познания върху хуманитарната идеология. Знанията от  киноспектатела ще  помогне и на любознателните млади хора да си създадат сравнително коректна  научнопопулярна представа относно ключови събития от древността. Както и предполагаем интерес към литературата, историята и археологията.
За българския специалист-хуманитарист обаче, филма “Троя” не е завършен докрай исторически. Какато не се разбира ясно и посланието, което “Троянската притча” отправя. Високата интензивност и световна значимост на историческите събития, случили се по нашите историко-географски ширини изисква още по-голяма коректност и достоверност на епическата интерпретация, която германският режисьор на “Троя” е дал в сцените от филма. Какви са по-точно забележките на обичайно високо ерудираните български историци и изкуствоведи?
 Първо трябва да се направи малко въведение за по-голяма яснота. Трябва да се каже, че “Илиадата” има огромно значение за литературното и историческото образование на хората по цял свят. Сагата на Омир е второто най-разпространено книжовно произведение в света за всички времена след "Библията". Всички училища с претенции над средните изучават епичната битка между троянците и ахейците. Степента на хуманитарните познания в европейското образование изобщо не могат  да се оценяват, ако там липсват знания за Античността и явленията на гръкоримската култура.
Старинната Троя, нейното все още  неидентифицирано окончателно в етнически и културен аспект  население, както и археологическите разкопки в Приамовия град отдавна са се превърнали в емблема и смисъл на световната наука. Немският търговец Шлиман през ХІХв. открива останките от  Троя след като внимателно е прочел географските описания в “Илиадата”, възприета не като фолклорно-литературна фикция, а като достоверен исторически паметник. С намереното след разкопките златно съкровище Шлиман накичва жена си (гъркиня) като мисли, че намереното е прословутото Приамово богатство. След Шлимановото откритие археологическата наука и културознанието в света придобиват друг облик, а разкопките и анализите на античността и архаиката придобиват непознат дотогава размер. Може да се каже дори, че интересът към Илиадата измества вниманието на археолозите от библейските проучвания към проучвания върху гръко-римската предистория и античност.
Гледайки филма с обичайно градския екшън-герой Брад Пит, влязъл в ролята на Ахил като непознато нему амплоа, българският зрител се пита “Къде сме ние в познаването и интерпретациите на такива знаменателни факти в основните културни и интелектуални  пластове на фундаменталното човешко образование?”. Отговорът е парадоксален и малко неочакван за хората, които са станали жертва на отрицанието на българската хуманитарна самобитност.
Знаем, например, че през Средновековието в България е била разпространена т.нар. “Троянска притча”, а някои езиковеди виждат в името на град Троян топонимичен отзвук от грандиозните събития преди повече от трихиляди години. Прочутите средновековни интерпретации на “Илиадата“, в които латинските и славянските народи са виждали своя етнически произход от народностите, участвали във войната заради хубавата Елена, са били присъщи и за българите.
През Възраждането “Илиадата” е изучавана в училищата, управлявани и организирани научно по гръцки (възрожденски гръцки) модел на образование, а Григор Пърличев, македонски българин, превежда произведението на Омир на новобългарски език. Иван Гологанов, учител в Родопите, чрез етнографа Стефан Веркович издава “Веда словена”, която според настояванията на “даскала” е стихотворна форма на старинно българско предание, свързващо митологичните времена от Античността с паметта на българите, от  предкласическата античност.
Илиадата е четена и разпространявана след Освобождението през 1878 г., като класическите проучвания в България много бързо (естествено!) достигат световни величини, какъвто е примерът с личността и познанията на родения в Македония български професор Александър Балабанов. Античната и предантична археология в България достигат до създаването и развитието на специфична българска интерпретация на древността, която интерпретация се превръща в световна наука, наречена “Тракология”. Личностите на професорите по класически езици и археолози като Дечев, Михайлов, Банев, Бешевлиев и Венедиков затвърждават силните и дори на моменти водещи позиции на българите в познаването на палеобалканската и гръкоримската култура. Логично е също така възсъздадената преди близо тридесет години Класическа гимназия в София да бъде съсредоточие и продуктивно средище на амбициозни млади хора с добри познания по история, етнография, археология и литература. Както и на преподаватели по история с висока грамотност.
С оглед на цитираните факти на човек му се струва малко странно защо във филма “Троя” не са направени консултации с балкански специалисти, както и защо са допуснати някои пропуски, които за циркулиращото масово знание в чужбина може и да бъдат маловажни, но за българския случай са повече от сериозни. Какво имам предвид?
На първо място ахейците са наричани в “Троя”, кой знае защо, гърци. Всеки по-любознателен  читател и/или  интелектуален консуматор на произведения на предантичната и античната култура знае, че т.нар. “гръцко койне” (нещо като модерна политико-културна общност) се създава едва през VІ-Vв. пр.Хр. Използването на ключовото за съвременната лексика понятие "етнос" в стиховете на  Омир е равнозначно по смисъл на днешното българско "тълпа", "сборище". Понятието «етнос» е използвано по класически поетичен начин - без каквито и да било уточнения, разяснения, бележки и тълкувания на това, какво е имал предвид рапсода. Ясно е обаче, че първоначалното използване  на "етнос" в "Илиада" не подразбира кръвното родство, нито пък посочва духовното единство на воюващата ахейска общност. За тези фундаментални връзки, другояче подразбирани в славянобългарското понятие "народ", в езика на архаиката  се използват  други  термини. Например идеята за кръвна връзка е отбелязана чрез думата "генос". Разбирането за общество в най-прекия смисъл на думата се отбелязва чрез "политейя". «Етнос» не е събирателно семантично средище на култура, обществен строй, вяра и обичаи, както например «народ» е събирателно и общоразбираемо за всички тези нещо в  българския език.
В сюжета на "Илиада" и реч не може да става за някакво национално единство на «гръцка народност», освен единството на меркантилно пресметнатия военнен съюзник с оглед на общия политико-икономически интерес. Царете и воините воюват под флага на политическите отношения сюзерен-васал, а не под знака на колективната гръцка душа, каквато няма дори и по времето на демокрацията на Атина. Ахейците не се намират в добри отношения помежду си и не виждат някаква обединителна идея сред себе си освен политическата, изразена в личността на Агамемнон и трофейният интерес от спечелването на Троянската война. Така че употребата «гърци» за обозначение на родовите и политически общности от епохата на създавенето на Илидата не е оправдано.
В сюжета на филма «Троя» не са представени по никакъв начин съюзниците на троянците, чиято кауза намира повече външни поддръжници от каузата на Агамемнон и Менелай.
Тракийските отреди на Пирайхмес и войските на знаменития Рез не са споменати, макар в текста на Илиадата техните подвизи да се споменават сравнително обстойно. Не са представени адекватно и единоборствата, основен наративен похват на Омир. Ахейските и троянските царе (князе) имат облик повече на каубои или гангстери, а не на благородници. Образът на Ахил, игран от русия Брад Пит е много достоверен и в това отношение режисьорът и сценариста на филма са показали умение и коректност към първоизвора, защото се знае, че Ахил е бил рус и добре сложен, без да е бил гигант.
Не е вярно обаче, че мирмидонците на Ахил са използвали костенурката като бойна стратегия, както това беше представено при десанта на ахейците на троянския бряг. Груповата защита на бойците от стена от вдигнати щитове, наречена «костенурка», е римско изобретение, създадено на основата на тактиката на македонската фаланга, водена столетия след троянската война от  балканеца Александър Македонски и неговият баща Филип.
И накрая, имайки предвид доброто познание на балканските народи на събитията от древността можем да обърнем внимание на някои твърдения от византийската средновековна историография.
В интерпретацията на Античността византийските автори предоставят неочаквани данни, които на пръв поглед парадоксално, но на втори поглед логично пряко и сериозно намесват българите в събитията от Троянската война. И това не е наша националистическа грандомания, а обективно фактографско явление. Казано с думите на професионалния историк – за българското участие във войната заради хубавата Елена има писмени извори, т.е.най-достоверният вид исторически свидетелства.
Ето какво казва известния историк от X в. Лъв Дякон: "Ариан казва в своя "Периплус", че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, който се намира на Меотидското езеро (Меотида е Азовско море – бел. автора). Той (Ахил) бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия." За пояснение на читателя ще кажем, че скитите са загадъчен конен народ, непобедим военно и много консервативен в религиозно и битово отношение. Скитите са свързвани с воинствените конни племена от Великоно преселение на народите. Много средновековни и съвременни историци твърдят, че известните в Херодотовата «История» «царски скити» са всъщност българите, появили се в обектива на средновековната история като родово понятие, изведено от военно-политическата традиция на Северното Черноморие и южноевропейските равнини. Скитите са общността, която е фактическата причина Римската империя да загуби войните си с народите, прииждащи от север към юг и завладели Балаканският полуостров по време нашественията на готи и хуни. Много писатели настояват, че хуните и скитите са един народ, а на любознателния читател е добре известно, че българите са отъждествявани с хуните от реномираните византйски и латински летописци.
Освен цитата на географа Ариан от Лъв Дякон, днешните историци разполагат и с друго сведение за Ахил, изглеждащо още по-парадоксално за човека, несвикнал да мисли за българската старина като за световно културно явление, все още чакащо своя рапсод и епик, които да възпеят нашата мега-епопея на народ, живял на територията на митологичните антични земи.
Голямо влияние върху българската средновековна книжнина оказва "Хронографията" на Йоан Малала. Този византийски исторически труд от VIв. е преведен на старобългарски от Презвитер Григорий. Показателно е, че навсякъде понятието "славяни" във византийския текст е заменено в нашия превод с "българи". Йоан Малала говори за "българи" вместо "скити", преразказвайки версията за негръцкия произход на Ахил. Ето какво пише Малала: "И така споменатия Ахил заминал заедно с Атридите като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи."
Друг извънредно ценен средновековен автор, чиито творби подкрепят този ход на разсъждения е Йоан Цец /Цеца/. Макар и писател от XI в., Цец прави същото по смисъл отъждествяване, наричайки българите «хуни-мирмидонци». Цец разширява представите, създадени на политико-географска основа, назовавайки старобългарите "пеонци", свързвайки ги с водените от вожда Пирайхмес храбри тракийски воини, наричани «пеони» на помощ на Троя. Твърде вероятно е политическата съдба на България от X и XI в. да оказва влияние за такива аналогии, защото траките-пеони са живели по земите, на които се е разпростирала Самуилова България. Употребата на народностни имена във фактически двете истории, които Цец разказва,  са онагледяващи  за  правилата на сравнение във описанията и анализите на византийските хронисти и писатели, които заради християнското си изповедание са се разграничавали рязко и категорично от езическата културна интерпретация на езичниците елини.
Извеждането на достоверността за генетичната (т.е. реално приемствена) връзка между средновековните българи и античните скити в осъзнато народностно-познавателно  отношение е  тясно обвързано с политическата история на Югозападна България, т.е. днешна Македония. Михаил Псел, известен византийски оратор, философ и историк,  нарича братът на Самуил – Аарон, "водач на скитите". Михиаил Псел, автор на трактати по логика,  приравнява българите със степните войнствени племена, вървейки по традицията на античните автори, които разказват за вторично обособяване на скитите от една по-голяма родово-религиозна общност, наричана от елините номади. Но Псел не единственият пример.
Поразителна  за изследователя  е липсата на народностното и езиково име  "българи" в епитафията на Василий II Българоубиец. Надписът от гроба на прославения византийски император изброява подробно и поименно покорените от него  народи - персийци, скити, абасги и иберийци, но никъде не става дума за българи. Очевидно през XI в. равнопоставянето на българи и скити е било много разпространено. А оттук небългарската версия, повтаряме, небългарската версия, че Ахил е българин изглежда много оправдана с оглед на реномето на българите, като най-суровите и опасни воини изобщо в  знаменателните случаи на световната история.
Впрочем българската кинематографска школа трябва да помисли за един макар и късометражен филм, разказващ за нашето тракийско културно наследство. За жалост и епопеята на средновековната ни история все още не се познава както трябва от българските младежи и начинаещи специалисти в областта на историческото познание и шоу-бизнеса. А непознаването на историята ни несъмнено ще доведе до един вече ясно открояващ се културен недостатък – събитията от  общобалканското и средиземноморското минало да се интерпретират на популярен език от историко-географски отдалечени общества и култури, чиято хуманитарна компетентност не е на равнището на високите балкански критерии за образованост.
Впрочем освен «Троя» има и имного други примери за исторически интерпретации, които чакат рецензията  на българската научна и/или  кинематографска критика.

2007-08-02

              

Сюжет от "Илиада" - Одисей и Диомед крадат конете на тракийсккия цар Резус /Рез/. Червенофигурна антична ваза.

В добавка към материала, в историята на поп Йовчо Попниколов /1786-1855 г./ от Трявна "ЛЕТОПИС И РОДОСЛОВИЕ", писана според древни източници от частично изгубения Търновски църковен архив се посочват и двама древни български царе на Троя - цар Пелемен /1184 г. пр. Хр./ и неговия наследник цар Антигон /1120 г. пр. Хр./. В "Летописа" те са посочени като "славянски князе, които рядко се срещат"!.......

Чудесен материал!
не случайно Калоян казва на папските легати, п по повод приказката им, че те римляните са наследници на героя от Троянската война Еней, че той много добре знае на чия страна е воювал народът му тогава

Точно така, цар Калоян е казал, че българите най-добре знаят тази част на древната си история. В случая и двете страни са имали своите аргументи и са прави: от една страна римляните подчертавайки връзката Троя-Еней- етруски-Рим; а от друга по-древната българска връзка /трако-кимерийска/ с Троя и троянците /от тракийското племе дардани/. Българската връзка с Троя юридически има по-голяма тежест, защото троянците са траки, както и съюзниците им в Троянската война. Но българите са воювали и от двете страни - мирмидонците на Ахил, който пък е бил скит /кимериец/ е воювал като наемник за ахейците. Така че българите имат по-големи права над тази част от древната история!