Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01 21:11 - Каракулак и ятаган - традиционни български оръжия
Автор: doktora757 Категория: История   
Прочетен: 498 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 27.01 16:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image                              

КАРАКУЛАК И ЯТАГАН


д-р Дориян В. Александров 

Всяка държава или регион си имат исторически своите характерни ножове и хладни оръжия, които са се утвърдили и наложили пред вековете. Китай е известен със своите саби и мечове, Япония с прочутите самурайски мечове, Филипините, Малайзия и Индонезия със своите крисове, Индия и Непал с кукри, катар и други екзотични оръжия, Кавказ и степите на Украйна със своите казашки шашки и кинжали, Европа с рицарските мечове, Финландия с финките, Испания с прочутата наваха, а Балканите са известни с ятаганите и каракулаците (хайдушки и овчарски ножове).

Мнозина считат каракулака и ятагана за турско-османски оръжия, което исторически не е вярно. Това са типично балкански и български оръжия с древен тракийски произход. Срещал съм дори и абсурдни твърдения за произход на ятагана от египетския копеш (копис). Нито ятагана, нито каракулака са били щатни оръжия в османската армия. Използвали са се предимно от нередовната армия (акънджий и башибозук), а също и от еничарите като допълнително или спомагателно оръжие и то в един по-късен период. Конницата е изполвала саби и копия (пики или маждраци). Ятагана и каракулака са били използвани също от военнизираните български прослойки: войнигани (помагачи в армията), дервентджий (охрана на планински проходи), доганджий (соколари), карачи и чувачи (охрана на кервани), полски пъдари, пандури (охрана на манастири), опълчение за борба срещу кърджалий и даалий, овчари, войводи, харамии и хайдути. Еничарите, които били набирани от местното население са били въоръжени основно със саби и други оръжия, които в мирно време обаче по правилник се прибирали в арсенала. Тогава те имали право да носят само ятагани и каракулаци като лично оръжие, което още веднъж показва, че това са местни оръжия с древна традиция, използвани от векове.


image


image

Антични образци на тракийската махайра.

Ятаганът специално, е придобил лоша слава у нас поради факта, че като оръжие е бил използван от башибозука срещу цивилното българско население и са извършени много зверства с него. Но той е бил и „щатно оръжие“ на харамии, воеводи и хайдути, които са се борили против турските поробители. Така, че каракулакът и ятагана трябва да бъдат реабилитирани и да заемат своето достойно място в българската история, като традиционни оръжия на българите. Към тях също можем да добавим ергенските и буйновските ножове,
бастията, различните варианти на овчарски ножове и ками правени по кавказки образец. В нашите музейни сбирки има доста такива образци на великолепни оръжия от периода на Възраждането и след това. Лично аз съм имал възможност да разглеждам подробно и хранилищата на Военно-историческия музей и Етнографския музей в София (именно хранилищата, а не само изложените в музея експонати). Това беше осъществено преди доста години с любезното съдействие на служители и хора от ръководството на двата музея, когато подготвях моята книга „Бойни изкуства и военно дело на древните българи“ (изд. „Тангра- ТанНакРа“, София, 1999 г.). Особено забележителна беше сбирката на Етнографския музей.


image

Ятаган с дръжка от моржов зъб и позлатен обков.

Според находките и историческите сведения ятаганът и каракулакът са засечени като масово оръжие в допълнение към огнестрелните оръжия в периода 17-19 в., но това не означава, че ги е нямало и доста по-рано. И двете оръжия се родеят с тракийските оръжия и вероятно произлизат директно от тях, като дълго време са битували в общонародна среда. Доказателство за това е, че подобни оръжия се срещат макар и по-рядко и в средновековна България, далеч след античния период. Не можем да не отчитаме сходствата с типичните тракийски оръжия като: махайра
(малка и голяма; наричани също копис, скалме, сика или фалката), ромфея и някои други тракийски оръжия със сходни параметри, форма на острието и дизайн. Характерно за всички тях е обратната сърповидна извивка на острието, наричана от някои също „ятагановидна“ или „махайровидна“.  Всички тези оръжия, в това число и каракулака и ятагана очевидно произлизат от още по-древни архетипи на селскостопански сечива и оръжия характерни за нашия регион. Такива са сърп, косер, търнорез, търпан, коса и др., които векове са се ползвали и като селскостопански сечива и като оръжия, а в определен момент еволюират на няколко етапа в съответните оръжия и накрая достигат до наши дни като каракулак и ятаган.

Обратната извивка на каракулака и ятагана е така изчислена (или по-скоро установено от практиката), че два пъти усилва удара при сечене, при това опасвайки обекта, което причинява опасни и смъртоносни дълбоки наранявания. Камшичното изтегляне на острието назад в крайната фаза на удара (особено при удар с ятаган) добавя още сила на удара. При каракулака това става за сметка на по-масивното острие, което прониква в дълбочина и с лекота разсича кости и сухожилия. И двете оръжия са пехотни и са предназначени за близък бой (основно за сечене, но също и за мушкане), каракулака специално е за бой в тесни пространства (населени места) или в гористи местности (специфичния ареал на овчари, хайдути, харамии, бунтовници и воеводи). Някъде четох смехотворното твърдение, че ятаганът произлизал от кавалерийската сабя, което е абсолютно погрешно и нелепо. Поради своите особености ятаганът трудно може да се използва на кон, а също и от кон срещу пехота или конници поради относително малката си дължина.

imageАрнаутски (албански) ятаган с характерните "уши".

Много български майстори ковачи и оръжейници по време на Османската империя са изработвали каракулаци и ятагани. Сред обособените центрове на това производство са били  Самоков, Костенец, Сливен, Ямбол, Габрово и др. Каракулакът специално се е правел повсеместно из цялата страна и е бил доста масов. Ятаганите най-често са се предлагали като ковашки заготовки, които после други майстори довършвали и окомплектовали с ножници, дръжки и украса. За това трябва да се има предвид, че въпреки украсите и надписите от Корана типични за турците и мюсюлманите, остриетата в повечето случаи са били изработвани от български майстори. Разбира се в рамките от Османската империя и други майстори са изработвали тези оръжия, които подчертавам са заимствани от нашия регион. Ятагани са се изработвали и в Мала Азия и в най-западните части на империята. Отделните типове ятагани, които ще опишем по-нататък са имали своите характерни особенности и дизайн, по които се отличават едни от други. Това е важно за колекционери, специалисти, реставратори и интересуващи се любители, които биха искали да навлезнат в детайли в тази материя.

image

image

Каракулаци - стар  и съвременна изработка (работа на майстора Петър Генов с псевдоним Дядо Благо).

По-старите остриета са били от дамаска стомана или най-малкото са двукомпонентни – „дамар“
(клин или тяло на острието, изработени от по-мека и нисковъглеродна стомана) и „чилик“ (самото острие или режеща част, изработено от твърда високовъглеродна стомана) свързани с ковашка заварка. Тази двукомпонентност е по-характерна най-вече за каракулака. Ятаганът се е изработвал изцяло от стомана поради особеностите на самото острие. Самата закалка на острието е извършвана на различен режим, с оглед на необходимите качества, които са се изисквали от оръжието. Тъй като ятаганите от дамаска стомана са били по-трудоемки и скъпи, то за по-обикновените бойци са били изработвани от обикновена стомана и с по-малко украси и апликации, като тези образци са и най-масови.

 

Особенности и конструкция на ятагана и каракулака

На пръв поглед двете оръжия са доста сходни и си приличат, като често лаиците ги бъркат, особено когато са с еднаква дължина или форма на острието.

Може да се каже, че ятагана в някаква степен е по „стандартизиран“ от каракулака, макар, че и при двете оръжия имаме голямо разнообразие на форми, размери и тегло. Като цяло ятаганът е с по-дълго и леко острие, което е сравнително тънко и тясно. Често ширината и дебелината са постоянни по цялата дължина на острието. Дължината варира между 60-80 см., но се срещат и по-дълги образци, които обаче са изключение. Ширината е между 3 и 4 см., дебелината на острието е около  3-5 мм. Тъй като острието е сравнително тънко, за усилването му често в горната част то се е изковавало „Т“ образно за по-голяма здравина. Също така при ятаганите се срещат и надлъжни жлебове или канали за олекотяване на дългите остриета. При ятагана липсва плътна ядка пред ръкохватката, както е при каракулака и баланса на острието е леко изтеглен напред. Вместо ядка има обков, който понякога е запълнен с калаен припой. Чирените на дръжката при най-старите образци вероятно са били от твърдо дърво, което в последствие се заменя с рог и кост. Използвали са се биволски рог, кост от моржови зъби, говежди кости и по-рядко слонова кост. Ятаганът притежава специфичен обков на дръжката и украси със полускъпоценни камъни или корал, които са поставени по такъв начин, че да са грапави и да подобряват сцеплението на ръката и дръжката. Понякога ръкохватката на ятагана е изцяло метална или със сребърен обков (в един стил с обкова на ножницата), но това по-рядко се среща. И ятаганът и каракулака са без предпазен гард за ръката, защото не са предназначени за фехтовка, а за сечене (внезапен сечащ удар, с който най-често приключва боя). Ръкохватката на ятагана назад завършва с характерното уширение, т.нар. „уши“, които обаче като дизайн се различават от тези на каракулака и по принцип са по-големи. Ролята на „ушите“ е да дават опора на ръката при сечащите удари с изтегляне оръжието назад. Най-често те са направени в стил „пеперуда“, защото гледани отзад наподобяват пеперуда с разперени крила. Малоазийските ятагани от Анадола се отличават с по-правото си острие и сравнително малките уши на ръкохватката.  Гръцките ятагани са доста украсени и с по-богата орнаментика (понякога кичозна), а при арнаутските (албанските ятагани) ушите се разполагат почти под прав ъгъл спрямо клина на ятагана и по това се разпознават. На ятаганите използвани от турци и мюсюлмани често се срещат гравирани фрази от Корана, характерна източна орнаментика, набивки и украси, често имат датировки според арабската хронология и изключително рядко се среща името на майстора или притежателя. Каниите се изработват от дърво (липа, череша, черница) и се обличат в агнешка или ярешка кожа, като в краищата има метален обков от месингова ламарина (латун), понякога от медна ламарина или сребро. Някои от каниите в миналото са се обличали не с кожа , а с няколко слоя (до 10 слоя) агнешки черва, които се сушат на слънце и образуват изключително здрава и еластична обвивка на дървената част, която просто се слепва с дървото. Канията е така направена, че част от дръжката, която е с обкова влиза в нея. По принцип каракулака и ятагана нямат приспособления за окачване (халки за колана или портупей), а се затъкват в пояса или най-често в специален кожен силях (вид колан или пояс), който е предназначен за носене на оръжие. Силяха има и защитна функция, тъй като защитава коремната област от атаки с хладно оръжие, а когато е натъпкан с оръжия може да отрази и куршум от кремъчно или фитилно оръжие, които нямат такава пробивна сила като капсулните пушки или винтовките.

Турците използвали ятагана предимно за сечене и много рядко за мушкане. За това турските ятагани се отличават с по-голямата си извивка, докато българските са по-прави. Пръв въвежда модата на мушкане с ятагана („ала франга“, т.е. френско мушкане като с рапира) известния Чакър войвода от гр. Самоков, който преди да стане хайдутин бил оръжейник в града. Той забелязал, че турците при сечене често се откриват в средната и горната част на тялото и това е точния момент за промушване на противника. Той разработва различни такива тактики и техники за бой с ятаган и тренировки с него, които с голям успех използва през хайдушкия си период и обучава хайдутите от четата, която ръководи. Точно с такъв удар Чакър войвода побеждава страшния местен турски бабаит и водач на башибозука Хаджи Дамба, който можел с удар на ятагана да разполови магаре на две……

image

image

Различни типове стари каракулаци от частна колекция.

За разлика от ятагана каракулака има по-масивно острие, като при това е по-къс от него. Дължината на каракулака варира от 40 до 60 см., но най-често е около 50 см. Срещат се обаче дълги екземпляри до 80 и повече см.; т.нар. „сливенски ятагани“, които по оправа
(начин на изработка) са каракулаци, а не ятагани. При каракулака имаме наличие на „ядка“, която разделя острието от чирените на дръжката, дава опора на чирените и спомага за изместване баланса на острието назад, т.е. подобрява баланса. При бастията (вид каракулак) имаме и втора ядка, която затапва дръжката отзад и подобрява още повече баланса на оръжието. Важната разлика между каракулака и ятагана освен ядката и дизайна е и факта, че каракулака се явява както оръжие, така и битов инструмент от ежедневието, докато ятаганът се е използвал само за водене на бой. С каракулака  могат да се секат и подострят колове, да се насичат клонки за добитъка или да се разфасова труп на заклано животно или дивеч (теста е с два удара да се разсече провесен агнешки или шилешки труп на две).

Каракулакът  е многофункционален инструмент и оръжие, а се е използвал  също и при лов, като ловен нож или тесак. По този начин той се е използвал ежедневно от българското население и се е сраснал с неговия бит. Освен, че е по-масивен от ятагана, каракулакът като изработка е и сравнително непретенциозен и даже груб, защото е използван повече за работа и по-малко за военни действия. Тази ежедневна употреба го превръща обаче в страшно оръжие за близък бой, подобно на бойната секира или ножа и камата, а и най-вече поради сръчностите и навиците изграждани при употребата му в ежедневието. Някои от каракулаците са толкова масивни и здрави, че с тях могат да се секат и дърва за огрев (виж клипа в края на статията), а характеристиките им се доближават до тези на сатъра. Бойните каракулаци (ако мога така да ги нарека) макар и масивни, са малко по-леки, с тясно острие и баланс изнесен повече към дръжката на оръжието.

Името на каракулака идва от характерните „уши“ на дръжката изработвани най-често от черен биволски рог. „Каракулак“ буквално означава „черно ухо“ или „черноушест“. Когато чирените са изработени от кост, светъл говежди рог или светло дърво, то тогава имаме вече „аккулак“, т.е. „бяло ухо“. В старо време, а и сега, често чирените са се изработвали от твърдо дърво (дрян, акация, чимшир, дъб и доста по-рядко от орех); класиката обаче е черния биволски рог, който сега се намира трудно и малко майстори го работят. Поради тази причина повечето стари каракулаци от 18, 19 и началото на 20 век нямат чирени, които или са изпадали или са изгнили, поради това, че не са били добре импрегнирани срещу влага и въздействието на времето. Обикновено чирените са занитени с по три нита от меко желязо (най-често срязан дебел пирон), а в по-късен период се срещат медни или месингови нитове. Някои каракулаци са с по-малки уши или съвсем без уши, а бастията например няма уши, както и буйновските ножове. Тук мимоходом отбелязвам, че името „бастия“ вероятно идва или е свързано с глагола „бастисвам“ (унищожавам, разрушавам, в преносен смисъл убивам).

image


Канията на каракулака е проста и функционална. Обикновено се изработва от меко дърво
(липа, топола, череша и много рядко от орех). Първоначално тя не се е обличала с кожа, а само се е стягала на две-три места с намотки от тънък железен тел, което е класиката (по канон). По-късно той се замества с меден или месингов тел заради корозията, а канията по подобие на ятагана започват да обличат с кожа (агнешка или ярешка) и да се поставя обков в краищата от тънка желязна, месингова или медна ламарина, която се украсява с прости и непретенциозни орнаменти (т.нар. чеканка), а често и без орнаменти.

Някои каракулаци от 19 век имат и датировка на острието с поставена годината на изработка (изчукана на дамара), но по-принцип това се среща рядко. Често каракулаците имат и тугра или знак („запазена марка”) на майстора, който ги е изработил, но има и много каракулаци, при които липсва туграта. При по-старите каракулаци по дамара и отгоре, както и по металната част на дръжката има прости орнаменти, насечки и набивки. Набивки по-рядко се срещат и по роговите или дървени чирени.

За ефективността на каракулака като оръжие в близкия ръкопашен бой ще дам един пример от нашата по-нова история. По време на руско-турската освободителна война (1877-78 г.), войските на Сюлейман Хюсни паша нахлуват в Стара Загора и подлагат цивилното население на масов грабеж, убийства и насилия, като след това опожаряват и града. Някои от българите обаче, които били въоръжени се барикадират в къщите си и в някои църкви и дават ожесточен отпор на турците и башибозука, които също дали много жертви. Един такъв случай разказан от очевидци за  църквата „Св. Троица” и двора и, където се барикадирали около 2000 души описва и авторката Донка Йотова в своята книга „Пъкленият ритуал; 125 години от старозагорското клане” (изд. „Литера принт”, Стара Загора, 2002 г.):

„..... Турците щом изпълнили улицата  пред църковния двор, взели да стрелят, изпочупили стъклата на църковните прозорци, но и българите от прозорците на женската църква мнозина повалили на улицата. Стрелбата продължила известно време и турците се натъркаляли един върху друг. Най-после с голяма сила нападнали, разбили вънкашната врата, едни останали да вардят, а други нахлули вътре, почнали да убиват, да колят, да пробождат кого където застигнат, без да пожалят жена и дете и жива душа в двора не оставили, но и от тях много паднали. Петко Нейков от с. Саръ Смаил и Тодор Вълков като лъвове се хвърляли срещу турците (въоръжени с каракулаци). Само първия съсякъл с ножа си до 40 души турци и всички се удивлявали на на тяхната решителност.......” (стр. 49).

Показателно е, че бившия министър-председател на България Стефан Стамболов е бил убит през 1895 г. с ятаган или по-скоро с каракулак от македонски комити в центъра на София. При това Стамболов е бил въоръжен с револвер, който не успял обаче да използва, тъй като при удара с каракулака му отсичат ръцете, а после с ножове му посичат и главата! Комитите били въоръжени и с огнестрелни оръжия, но използват за по-сигурно каракулак, защото се опасявали, че жертвата им под дрехите си носи бронирана жилетка. Така зловещия каракулак става неотменима част и от най-новата ни история.

В днешно време майсторите – ножари у нас, които изработват автентични каракулаци по едновремешните технологии и по „канона” се броят на пръсти, а старите каракулаци потънаха в хранилищата на разни музеи, частни колекции и групи за исторически възстановки. Тези късчета древна българска история и символи на българския непокорен дух обаче трябва да бъдат съхранени за следващите поколения, защото те са част от нашето историческо и културно наследство.


https://www.youtube.com/watch?v=QXT1Cu5tJ3g&list=PLWGi-rKh8S3ITuIiiW1p47M5w5hs4_PfT&index=179



image





Гласувай:
4
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 3356772
Постинги: 477
Коментари: 1908
Гласове: 3145
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728