сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу, експерт в Ней-Дзя-Цюан – Син-И, Ба-Гуа и Тай-Дзи; инструктор по Хун-Гар Кунг-Фу и черен пояс по Карате и Джу-Джуцу)

    Към днешна дата нормалната комуникация в Кунг-Фу общността в България е нарушена и затруднена по ред причини от обективно и най-вече субективно естество. На първо място е съществуването на няколко организации, които на високо ниво (ръководства) почти не комуникират помежду си и дори враждуват, а ако комуникират то това са неудачни преговори или срещи касаещи специфични интриги, разцепления, брожения в клубовете или борбата за държавен лиценз (разправии и административни пречки в Министерството на спорта). Опити за обединение са правени, но до сега без особен резултат.  На второ място, независимите клубове и неформалните групи и школи по Кунг-Фу също почти не комуникират помежду си (някои са в дълбока нелегалност и самоизолация) или само следят отделни изяви и някаква дейност, която става видима в социалните мрежи или ако се засекат на някои публични изяви – семинари с майстори, фестивали или смесени турнири. Но както сами разбирате виртуалната реалност не е баш реалността, а и е доста измамна и хлъзгава, особено в света на бойните изкуства…..

    Все пак ние от по-старата генерация (с по 30-40 години практика зад гърба си) много добре знаем „кой кой“ е в света на бойните изкуства и трудно можем да бъдем заблудени или излъгани от някакъв лъскав PR, гръмки титли без покритие, журналистически изцепки, самореклама на новопоявили се школи или „новоизпечени майстори“. Това раздробяване и липса на комуникация между школи и организации (даже от един и същ стил или сродни стилове), както и самоизолацията  (с разни претенции за величие), носи със себе си само негативи, разочарования, тъпчене на едно място и самозаблуда и за инструктори и за практикуващи. Този проблем за съжаление го има дори и в Китай и в международен мащаб. Там се следват общо двете главни тенденции: традиционни стилове и спортно ориентирани стилове (модернизирано или „държавно У-Шу“). За да избегнем някои недоразумения, тук искам да обърна внимание на факта, че и някои от традиционните стилове и организации също провеждат състезания и фестивали, но техните особенности, специфика, дисциплини и правилници са коренно различни от „спортното У-Шу“. Има и такива традиционни стилове и школи, които категорично се дистанцират от състезанията (считат, че те са в разрез с истинската традиция) и само понякога рядко участват във фестивали, демонстрации или вътрешни срещи. В световен мащаб, а това важи и за нас в България, традиционните стилове преобладават за сметка на чисто спортните, като съотношението е приблизително 4:1; това е важно и трябва да се отчита при анализа на проблемите и методиката на тренировка.

    У-Шу/Кунг-Фу общността на Китай също има сложни взаимоотношения помежду си, на които тук няма да се спирам в детайли. Тази общност на традиционните майстори и школи си има своя йерархия, кодификация, ритуали и т.н., които стриктно се спазват и до сега. Това особено важи за китайските общности извън самия Китай – Тайван, Югоизточна Азия и на други места, където старите традиции се спазват и школите са много консервативни. В тази общност на традиционните стилове много трудно пробиват външни хора или такива без специална препоръка. По принцип създаването на традиция и утвърждаването на школа в Кунг-Фу е труден и бавен процес, който обхваща няколко поколения майстори и изисква много усилия и специфични умения както в самото изкуство, така и като комуникация, представяне („добиване на лице“) и ред други неща. Много хора се опитаха да създадат школи в България, но така и не успяха, а някои с липсата на морални качества (У Дъ) просто „загубиха лице“, авторитет и уважение…….

    В Китай изключително много се държи на генеалогията на дадена школа или стил и т.нар. „истинско предание“. Това ще рече, че всяка традиционна школа трябва да е свързана с конкретни майстори, фамилни дървета със съответните генерации и разклонения. Това обаче не винаги е гаранция за високото ниво на Кунг-Фу. Същото важи и за школите у нас, където често спекулира  с понятия като „ученик от еди кое си поколение на еди кой си майстор“ или „наследник на най-истинското Кунг-Фу от еди кой си стил“ и т.н. и т.н. Парадокс е, че така понякога се самотитуловат и хора, които не са ходили по-далеч от  Румъния или оттатък Калотина, но това е една друга тема, свързана с фантазиите на някои трениращи и представянето на желаното за действително. Когато се стигне до въпроса за тестване на реалните умения на такива „майстори“, то те се изпаряват яко дим!.......

    Безспорно е важно кой при кого е учил, колко време, къде, какъв стил, в каква школа и т.н., но най-важния фактор за постигане на майсторство е времето изразходвано за постигане на умение – т.е. „Кунг-Фу“ (технологичното време), специфични условия, както и личните качества на студента, а не на последно място и наличието на воински морал (У Дъ), без което никой майстор, инструктор или практикуващ бойни изкуства не може да има завършен вид. Сами разбирате, че никой не може да стане майстор само с 5-10 години практика. На някои ако им липсват специфичните качества и цял живот да тренират пак няма да станат майстори. В света на бойните изкуства или има Кунг-Фу (умение) или го няма – това е положението. Всичко друго са спекулации и нереални неща гъделичкащи егото. В това отношение сме свидетели на наследници на майстори от прочути традиционни фамилни школи в Китай, които обаче в днешно време не стават за нищо поради липса на физически и умствени качества или пък хора тренирали при прочути майстори, които така и нищо не научават също поради липса на качества – просто „от всяко дърво свирка не става“. Това в най-голяма степен важи за Кунг-Фу. Между другото това е и една от причините за капсулиране на някои школи и независими клубове от Кунг-Фу общността у нас, които не желаят да ги критикуват, проучват, да се дава гласност или някой да им тества уменията публично; не дай си Боже да ги питат при кого и къде са учили…….

                      Традиционна неформална школа трениращи на открито.

  По отношение на трениращите, които просто искат да практикуват и да се усъвършенстват, не е необходимо да си поставят някакви свърхзадачи или непременно да искат да стават майстори. За тях е по-важен самият процес на тренировка и практика. Психологически това е като едно дълго пътуване, при което е важна не крайната спирка а самото пътуване……

    Преди да навляза в спецификата и методиката на тренировка и проблемните им въпроси, искам да засегна още две-три важни теми от общ характер: брой практикувани стилове и търсене на стил, състезанията и тясната специализация, систематизация (стандартизация) на стиловете, ранговата система в Кунг-Фу/У-Шу и изпитна програма.

1. За броя практикувани стилове.

    По принцип повечето майстори от традиционните школи в днешно време имат опит в повече от два-три стила. Някои дори са практикували до 5-6 и повече стила, но отбележете, че това е ставало за един по-продължителен период от време, често над 30-40 години! В зрелия си период тези майстори обикновено имат един основен стил в който са експерти и един или два „поддържащи“, особено ако имат разностранни интереси или по-големи школи (т.е. и учениците им са с разностранни интереси). Аз например през годините съм практикувал също няколко различни стила и даже и различни видове бойни изкуства извън Кунг-Фу. Започнал съм още в юношеска възраст с Джудо, Самбо и Джу-Джуцу. После продължих с Карате (Шотокан и Окинава-Те), Кунг-Фу (Джийт-Куон-До, Тан-Лан-Цюан, Уин-Чун, Хун-Гар, Чой-Ли-Фут, Тай-Дзи, Син-И и Ба-Гуа) и Кали/Ескрима. Всичко това сравнително последователно за един дълъг период от 46 години! В никой случай не мога да кажа, че съм бил експерт във всички тези стилове или че съм ги упражнявал в пълния им обем (това е нереалистично и невъзможно). Това, което е важно обаче, беше работата с традиционни майстори от висок ранг и хора, които имаха дълбоки познания в материята и от тях аз научих редица принципи, които са универсални.

    Накрая след внимателен подбор и селекция сведох стиловете в школата до два:  Син-И-Цюан и Ба-Гуа-Джан, като отделно се занимаваме и с Кали/Ескрима за разширяване на общата култура и за разнообразие.  С това се занимавам основно през последните 15 години. Последното „чистене на стиловете“ беше през 2006 г., когато от програмата извадих Тай-Дзи-Цюан. И така, основен стил в Школа „Златен Дракон“ е Син-И-Цюан, а другите два стила са „поддържащи“, като трите неща не се практикуват едновременно (това е противопоказно от гледна точка на енергетиката и методиката), а се редуват на определени периоди, траещи обикновено по 6-7 месеца; по подобен начин се редуват  оръжията (меч, сабя, тояга и копие) и подготовката за двубои (Сан-Да/Сан-Шоу/Лей-Тай), когато готвим хора за състезания, без това да е основната ни задача. 

  Практикуването на няколко стила е нож с две остриета. От една страна това разширява обзора и възможностите на практикуващия, но от друга разводнява нещата и стеснява бойните умения (пречи на по-тясната специализация в определени техники), тъй като времето за подготовка се удвоява и утроява. Можете да практикувате различни стилове предимно в началния период на обучение, когато търсите и искате да се ориентирате в Улин („Гората на бойните стилове“). Определите ли веднъж кой е вашия стил, трябва да специализирате и да задълбавате изключително в него. Всеки един традиционен стил е цялостен и завършен и има всичко необходимо в своя арсенал (специални упражнения, бойни техники, форми, психо-физическа култура, двубои, енергетика и оръжия). Ако някой от тези елементи липсва в програмата или е пренебрегван в обучението, то имате проблем, който с времето се задълбочава, ако не бъде отстранен. Нещата опират до това с доколко автентична информация разполагате и практически опит, има ли наоколо добър учител/инструктор, технологичното време за усвояване, методиките и какви са приоритетите – спорт, психо-физическа култура, за здраве, самоотбрана, духовно развитие или професионална подготовка за рискови професии (детективи, полицаи, военни, разузнаване, шофьори на таксита, охрана, бодигардове и др.).

1. Състезанията и пороците на тясната специализация.

    Постоянната подготовка за състезания слага неминуемо своя отпечатък върху методиката и програмата на обучение в Кунг-Фу/У-Шу, което се разминава с традиционната методика. В миналото, примерно в първите по-модерни турнири от началото на 20 век, участниците са били с комплексна подготовка и са се явявали в няколко дисциплини едновременно: форми (таолу), двубои, оръжия и двубои с оръжия (къси и дълги). Сега обаче не е така и основно наблюдаваме два типа спортисти и практикуващи – „биячи“ и „формаджии“. Първите специализират само в двубоите (и по-точно в различните видове правилници!) и в повечето случаи въобще не практикуват форми и други важни елементи от традиционните стилове, а вторите специализират в добрата хореография на формите (типични външни умения, с цел получаване на високи оценки от съдийте) и игнорират останалата част от традиционното обучение.  И двата типажа практикуващи са встрани от Пътя и даже е излишно да се коментират. През 1990 г. в Пекин на Азиатските игри с очите си видях подобни „формаджии“ от Общокитайската асоциация по У-Шу (професионални спортисти и „национални герои“), които тренираха като изоглавени по 8 часа на ден само форми и не владееха нито една бойна техника. Тези „шампиони“ на спортното У-Шу на улицата няма да могат да издържат и един шамар, камо ли да могат да се защитят  адекватно срещу сериозна атака или нападение. Другата категория на „биячите“ от СанДа/Сан-Шоу и Лей-Тай пък никога не могат да отидат във висшите нива на Кунг-Фу по ред причини и в повечето случаи това което практикуват е най-често „китайски Кик-Бокс“ с хвърляния или модернизирани спортни дисциплини, но не и традиционно Кунг-Фу. За съжаление това са фактите…….

1. Систематизация и стандартизация на стиловете.

    Поради наличието на огромен брой стилове в Кунг-Фу (130 основни стила; с подстиловете и разновидностите са около 400), традиционните китайски бойни изкуства никога не са могли да бъдат  стандартизирани или сложени в някакви рамки. Процес на систематизация и стандартизация се извършва едва през последните 30 години и то с променлив успех. Така също беше и определен броя на основните стилове в Китай, по една тригодишна програма, за която вече съм писал. Тук трябва да отбележим, че извън Китай, в китайските общности в Тайван, Югоизточна Азия и „Чайна Таун“ в големите градове на Запад, съществуват и са съхранени редица традиционни стилове, някои от които вече са изчезнали и не се практикуват в Китай. Китайските общности извън Китай, т.нар. „външни китайци“ (хуацяо) наброяват около 70 млн. души и могат да бъдат определени като една отделна китайска субкултура, които пазят свято своите традиции от столетия. Те оказват и голямо влияние върху световното развитие на китайските бойни изкуства във всички континенти, към днешна дата.

    В противовес на това, китайското правителство се опитва от години да постави „под похлупак“ не само „държавното У-Шу“, но и традиционните стилове и школи. Общокитайската асоциация по У-Шу се опитва със своите специалисти и партийни активисти да монополизира Кунг-Фу и да се създадат стандартизирани (видоизменени и нови) форми за състезания в традиционните стилове, подобно на това което е направено в осакатеното спортно У-Шу. Всичко това среща огромна съпротива на традиционните майстори, тъй като е в разрез с традицията и заплашва изкуството с деградация. Редица китайски майстори вече се осмеляват да пишат протестни писма до държавните институции, в които обвиняват деятелите на „спортното У-Шу“ в некомпетентност и, че това У-Шу, няма нищо общо с традиционното У-Шу/Кунг-Фу. Партийните структури и инститтуциите обаче си правят оглушки, затлачват нещата и блокират инициативите в тази посока, следвайки своите си партийни програми…….

    Ако трябва да обобщя, стандартизация и класификация на стиловете трябва да се извършва само в теоретична посока, свързано с тяхното изследване, история, групиране по видове, определяне на основните им принципи, специфични техники и философска база, които ги отличават едни от други. Нищо повече не трябва да се пипа по отношение на промени във формите, техниките и традиционните методи на тренировка, освен те да се осъвременят с оглед на сегашните научни методи и постижения. 

1. Ранговата система в Кунг-Фу/У-Шу и изпитна програма.

    Вече съм писал за ранговата система в Кунг-Фу/У-Шу; сега само ще обобщя нещата. Традиционната система е триделна на принципа: чирак, калфа и майстор (Човек, Земя, Небе, съгласно китайската традиционна философия, свързана с „И Дзин“); в Кунг-Фу съответно: ученици, напреднали ученици и майстори. През последните 15 години в международен мащаб се въведе и системата дуан (дан) подобно на японските и корейските бойни изкуства. Проблема в дуан системата са отново критериите и изискванията, които отличават традиционното У-Шу/Кунг-Фу от спортното, както и изискванията за различните стилове. Много от традиционните школи не приемат положително системата дуан и следват старите традиции в това отношение. Отново не искам да навлизам в детайли, защото това е едно много специфична материя и може би се нуждае от една цяла отделна статия, за да може да се схванат всички проблеми.  Специално за Българската Федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ) бих препоръчал съобразно с изискванията на Световната федерация по традиционно Кунг-Фу (WTKF) да се изготви една принципна концепция, касаеща всички стилове по отношение критериите, минималните срокове на практика за всяка степен и  принципно съдържание на изпитната програма  (без да се навлиза в конкретика за всеки стил поотделно). Като за изпитите за майсторски степени от 2-3-ти дуан нагоре, задължително трябва да се сформира комисия от старши инструктори. За известно време може  да се запази или приравни и старата рангова система прилагана в периода 1989 – 2006 г. в БФУШУ и след това в асоциацията до 2013 г., когато се създаде БФКТ.

     За изпитните програми ще кажа бегло също принципните неща. Изхождайки от съдържанието на традиционните стилове, форми и градация на техниките и работата с оръжия, също изградено на триделен принцип, лесно може да се определи и каква е изпитната програма за всеки един стил, независимо от направлението. В нашата школа например в началото имаше стриктни програми за всяко ниво; в последствие тази концепция се промени и сега нещата са доста по-свободни, не толкова ограничени и по-разчупени. Това е направено с оглед  да се стимулира творческото мислене и развитие на практикуващи и инструктори, както и индивидуализация в рамките на упражняваните стилове. За ниските степени при нас обичайно не се провеждат изпити, защото по презумпция водещия старши инструктор следи развитието и нивото на всеки един от школата и то на всяка тренировка. Изпити се провеждат само за майсторските степени – за инструктори и пом. инструктори.

    В заключение ще подчертая, че по отношение на изпити и даване на степени трябва да се избягват всякакви компромиси;  изискванията трябва стриктно да се спазват и да не се опорочават изпитите и тестовете. Ако това не се съблюдава строго от всички инструктори, преподаватели и майстори; много скоро картината в Кунг-Фу и нивото на майсторство ще заприлича като в някои популярни стилове на бойните изкуства, където дановете и черните пояси се раздават почти безконтролно и „на килограм“ (за което се събират и съответните такси) със всички произтичащи негативи от това, което води до деградация и профанизация на изкуството……

    Работа с копие и дълъг прът в Тай-Дзи и Уин-Чун; за развиване на експлозивна сила.

    И накрая ще засегна един от най-важните проблеми за методиката на тренировка. Това е и най-тъмната и секретна част от всеки стил или система. Дори и школи от един и същи стил постигат различни резултати (понякога диаметрално противоположни) прилагайки различни методики в обучението. Методиката винаги е била ключовата част и „кухнята на нещата“, които повечето майстори не са склонни да споделят, особено с външни хора. Дори някои хора вътре в школата не винаги схващат нещата, защото майсторите използват различни методи при различните групи или пък сменят методите на определени периоди от време.

    Ще дам един пример с майстора Сун Джиджун (Ба-Гуа и Син-И) от по-старото поколение, който обучава традиционни практикуващи и спортисти готвещи се за състезания. В свое интервю за сп. „Ба-Гуа-Джан“ (излизало в САЩ на английски), той споделя, че е обучавал двете групи на едни и същи неща от Ба-Гуа-Джан. Разликите са в методиката, детайлите и приоритетите. Първите тренират традиционно, нямат конкретни срокове за подготовката, практикуват се редица специални упражнения за качества (гунфа), нещата се работят в най-големи детайли, като внимателно се шлифова всяка техника от гледна точка на традицията, принципите на Ба-Гуа и бойните приложения (юнфа); работи се и енергетика (Ци-Гун/Ней-Гун). Втората група се готви за състезания, там се гледа коректното изпълнение на формите (таолу) и акцентът е там, бойни приложения няма, както и енергетика и те не се обясняват (сроковете натискат, няма време за това - турнира наближава), специалните упражнения (гунфа) също отиват на заден план и са заместени с общоразвиващи упражнения и такива за гъвкавост  (дзибънгун), търси се повече естетическо въздействие на формата, а не функционалност, за да се получат по-добри съдийски оценки и да се постигнат целите на спортното състезание.  В случая с китайските спортисти състезатели това е свързано и със множество материални стимули и обществен престиж – получаването на медали гарантира финансови стимули, заплата, получаване на собствено жилище и ранно персиониране. Традиционалистите от своя страна имат съвсем друга мотивация и ценностна система. Те се интересуват предимно от моралната страна на изкуството, психо-физическата култура, самоотбраната и духовното развитие. Сами разбирате, че при такава постановка и методика, резултатите ще са коренно различни и то качествено.  

     Друг пример за различната методика е с школата на грандмайстор Чън Факъ по Тай-Дзи-Цюан (стил Чън). Той имал голяма школа в Пекин в началото на миналия век. Имал напреднали старши ученици и т.н. След известно време в школата се появил неговия син Чън Джаокуй (аз съм учил от това направление на стила Чън), който до тогава бил в провинцията. След известно време старшите ученици и напредналите установили, че Чън Джокуй, който в началото бил доста под тяхното ниво изведнъж станал по-добър от тях, започнал да ги побеждава на „бутащи ръце”, по-добре изпълнявал формите и бойните техники и т.н. Тогава те решили, че Чън Факъ показва на сина си някакви тайни методи и техники, които не показва в общата група. Срам не срам решили да попитат все пак учителя за какво става въпрос. Чън Факъ съвсем спокойно им отговорил, че показва на всички едни и същи неща, но имало един важен детайл – той бил по-взискателен към сина си и го карал да играе формите в максимално ниски стойки и с повече повторения (до 30-40 пъти на ден). Тук отбелязвам мимоходом, че дългата форма в стила Чън се проиграва средно за около 10-15 минути. Освен това Чън Джаокуй работел усилено с уреди: дълъг прът, тежко копие, Тай-Дзи каменна топка, Тай-Дзи палка (банг), въртене на бъчва и оръжия и по стълбове за удари. Той работел същите неща като другите, но с по-голяма продължителност и интензивност и съответно резултатите били различни. Нарочно дадох пример с тези школи за да се види, че дори в рамките на една и също школа, където се практикува едно и също нещо ако се прилагат резлични методики, резултатите могат да бъдат различни. А оттам можете да си направите заключения как стоят нещата при различни школи и майстори и при различни стилове!.....

                    Работата с оръжия е неотменна част от традиционното Кунг-Фу.

    Продължавайки с анализа за методиката в Кунг-Фу не мога да не отбележа, че много от старите традиционни методи на тренировка вече или не се практикуват или част от тях са загубени по ред причини. Начинът по който се тренира в повечето школи в Китай и особено с чужденци е доста променен и порочен. Работят се предимно форми (таолу) и отделни техики, базови упражнения за разстягане и закалка (дзибънгун), малко бойни приложения (юнфа) и „бутащи ръце”/”лепкави ръце”; с уреди също малко се работи, спаринги почти липсват и с оръжията се работят отново предимно само форми, като в повечето случаи бойните приложения не се обясняват. Разделът за специални упражнения (гунфа) и Ци-Гун/Ней-Гун също много рядко се показват, а те са ключови за изграждане на фундамент и по-дълбоко разбиране на дадения стил.

    Например много важно в методическо отношение е пропорцията в процентно отношение за  практикуваните елементи на стила (дзибънгун, гунфа, форми, работа с партньор, двубои, енергетика и оръжия), как те се комбинират първо в рамките на самата тренировка и как се променят и редуват на определени периоди. Не на последно място е промяна на методиката и съдържанието на тренировките съобразно биоритъма на човека и годишните сезони.

    Примерно в някои стилове като Син-И-Цюан или Ба-Гуа-Джан, в началото на заниманията преобладават упражненията и формите и те заемат около 3/4 от времето на тренировката за сметка на работата с партньор. В последствие това нещо се променя като на работата с партньор (отработване на техники, бойни приложения, договорени форми и свободен бой) съответно се отделя 3/4 от времето за тренировка.  

    И накрая две думи за оръжията, които също много школи понякога пренебрегват за сметка на юмручните техники и боеве. Оръжията неотменно присъстват в практиката на всички традиционни стилове и то най-вече четирите главни оръжия – тояга, сабя, меч и копие. Има и множество други оръжия в Кунг-Фу (набора от 18 традиционни оръжия и големия набор от 108 оръжия), но тези четири са най-важните. Нито един стил в бойните изкуства не може да бъде считан за пълноценен ако той пренебрегва оръжията. Тук искам да отбележа, че оръжията (най-вече дългите) в повечето случаи се използват и като уреди за развитието на специфични качества и тренирана сила (дзин). Късите оръжия, особено меч, сабя, къса сабя, мачете, „пеперудови ножове”, желязна палка, ножове, бойна верига или железен камшик, секционна тояга, метателни скрити оръжия и различни остриета са актуални и в днешно време за целите на самоотбраната. Тяхното познаване и владеене може понякога да ви спаси живота или да оцелеете в екстремни ситуации. При физически по-слаби практикуващи, жени, ветерани или възрастни, оръжията дават допълнителни шансове и предимство за оцеляване при нападение или заплаха за живота. Не случайно древната поговорка казва: „Ако воинът е стар, то конят не е; ако и конят е стар, то сабята не е”!.......

София, 06.09.2016 г.